Ан Мари изглежда направо зашеметяващо днес. Тя винаги е прекрасна, дори и когато е без грим — от който, честно казано, няма никаква нужда, — обаче днес направо сияе. Очите й блестят, огромни сини пламъчета, които просто танцуват от щастие, а слънцето е обсипало носа й със сладко ято от лунички. Русата й коса е пристегната в проста опашка, а това й придава свежестта на супермодел, който току-що е станал от леглото. Ел Макферсън, обаче къде-къде по-готина.
Попаднахме в задръстване на М-6, и двамата сме с ужасен махмурлук от празненството предишната вечер, а по-късно трябва да я закарам за следобедната й смяна. Ан Мари е направо маниачка по отношение на работата си — ужасно е съвестна, нищо че шеф й е Шон. Само че днес изобщо не й пука, ако ще и да я уволни — не че той ще го направи. Нищо не може да заличи усмивката от лицето й. Мисля, че никога не съм я виждал толкова щастлива. Сърцето ми направо подскача от радост. Странно е, но веднага разбрах, че тя е жената за мен — обаче винаги съм смятал, че Ан Мари заслужава нещо по-добро. Не ме разбирайте погрешно — едва ли някой би я обичал повече от мен и никой не би се грижил за нея по-добре. Но как да го обясня? Ан Мари обича красивите неща. Винаги съм си я представял с някой футболист или с адвокат, ако ме разбирате — много е красива, няма две мнения. Не че се опитвам да я измамя. Нищо подобно. Но защо жена като нея да не се цели по-високо след живота, който е имала? Прекарала го е по домовете за сираци, непрекъснато са я размотавали напред-назад. Отсядала е в повече различни стаи от някой скапан посланик. Как се отразява такова нещо на едно дете — всички тези легла, всички тези скапани спални? Моята спалня винаги е била за мен сигурно убежище. По едно време там бяхме четирима, когато Киърън и Еди все още живееха у дома, обаче все пак това си беше моят малък собствен свят. Един господ знае какво е преживяла тя. Направо ми пламва главата, като се замисля. Само че Ан Мари е борец. Цял живот се е борила и винаги ми е казвала, че нещата, които не е имала като дете, сега ще получи в двоен размер. Нямам нищо против да я обсипя с рокли в онзи магазин на Карън Милън. С радост изтеглих заема, за да й купя опела, когато започна работа при Шон. Обаче сватбата, човече — нашите направо ще припаднат, когато им кажа, че няма да ходим в църква и всичко това. Не и ние двамата — не аз и тя. Ще се оженим в Мексико. А и тя има право. Няма семейство — само неколцина приятели и това е. Не й се подигравам, те са добри приятели, биха направили всичко за нея, обаче в крайна сметка как ще се почувства, като влезе в църква, пълна с моите роднини и приятели. Няма да е хубаво, човече. Няма да е никак гот.
При вида на „Блакбърн Армс“, след като завивам по Фокнър Стрийт, широката усмивка се връща на лицето ми. Обичам това място. То е единственото кътче тук, което през последните години не се е преобразило, за да привлече постоянен поток от студенти. „Белведере“, „Каледония“, „Грейпс“ и „Пилгрим“ всички си направиха лифтинг, ама резултатът е плачевен. Двамата с Джейми пиехме в „Белведере“, когато бях още ученичка, и тогава бях направо очарована от мястото — от кръчмата, от клиентите и от техните истории. Беше пълно с особняци, които бяха неизменна част от мястото досущ като стените с цвят на цигарен дим. Имаше нещо порочно в кръчмите тук по онова време, а и изобщо не липсваха курви — при това много готини. Тези момичета бяха класи над кльощавите повлекани, които сега са наводнили Хоуп Стрийт. Това бяха изискани жени, които умееха да разговарят толкова красноречиво, колкото и да се чукат.
Само че „Блакбърн Армс“ е имунизиран против развитие. Господин Кийли казва, че тук е точно същото, както и когато е бил дете. Сменили са се само песните в джубокса, но дори и тук преобладава класиката.
Никой не ме забелязва, когато влизам. Дори не помръдват глави. Това ми харесва. Означава, че мога да стоя тук с часове, без никой да ме прекъсва, без никаква опасност да ми досаждат мъже, освен да ми мятат по някоя и друга усмивка от време на време.
Из стаята са пръснати пет-шест тела, до едно приведени над халби тъмна гъста течност — самотни пиячи с лица, износени с времето досущ като мебелите. Телевизорът е пуснат, а пъстрото му жужене е каквото е било винаги — обичайните глупости. Никой не му обръща внимание, но и явно на никого не пречи. Работи денонощно. Поръчвам си халба „Стела“ и пускам две песни на джубокса — „Кратка молитва“ на Арета Франклин и „Лунен танц“ на Ван Морисън — тъкмо като за лениво следобедно пиене. Настанявам се на маса близо до задната врата и един старец, седнал отсреща, вдига приветливо ръка, обаче кафеникавата му гола глава остава обронена на гърдите.
— Добър ден, господине — казвам.
Той ми отговаря само с кимване. Може би след като си изпия пиенето, ще ида да седна при него, може дори да го почерпя едно питие. Може пак да се превърна в бегълка — в циганка от Прага. Премятам студената резлива течност в устата си и я пускам да се излее в корема ми. Истинско вълшебство.
