— Това предложение ли е? — Отново се изхилват. — Всъщност не си мой тип, маце.
Нацупеното момиче се усмихва. Едва ли е на повече от четиринайсет. Съвсем обикновено лице и некрасива руса коса. Само че циците й са направо страхотни. Опитвам едно изкусително смигване, ама тя изобщо не забелязва. Срамота.
Семейство Кийли живеят в една от онези къщи, чиято входна врата води направо към всекидневната, а първото нещо, което виждам, след като прекрачвам прага, е господин Кийли — седи пред камината, а по лицето му проблясват местните новини. Над него винаги се носи кълбо от синкав дим. Коремът ми се свива топло и носталгично при вида му. Лицето му е състарено и сбръчкано и говори недвусмислено за живот, прекаран в тежка работа и деликатен разгул. Очите му са все още искрящи и млади и блестят палаво, точно като очите на сина му.
— Мили! — изправя се той и примигва към мен. — Тъкмо си мислех за теб, момиче. По телевизията даваха нещо за млади момичета, които прекаляват с пиенето. Юнис? Нашата Мили е тук — провиква се той към кухнята, обаче гласът му е заглушен от силното бръмчене на пералнята. — Да, казаха, че студентите са най-рисковата група, особено момичетата. Явно дневно изпиват дванайсет пъти повече от препоръчителното. Черният им дроб и всичко останало се скапва още преди да навършат двайсет и една.
Той се изправя, доближава устни до мен, не улучва бузата ми и ме целува по носа. Ризата му е разкопчана до мястото, откъдето започва леката извивка на корема му. От гърдите му се носи лека мъжка миризма.
— Все пак се радвам да те видя. Тъкмо онзи ден казвах на Били, че отдавна не си се отбивала. Реших, че вече не ни обичаш.
— О, извинете — казвам аз и виновно отпускам глава на рамото му. — Няколко пъти минавах оттук на връщане от университета, обаче… Е, нали сега дойдох. Защо не дойдеш в града с нас да пийнем по едно?
Зад него Джейми клати глава и оформя с устни огромно войнствено „НЕ“.
— Даже ще е по-добре, ако двамата с теб излезем следващата събота. Какво ще кажеш за онова заведение — бирарията, за която все ми разказваш?
— „Грейпс“?
— Точно така. Можем да тръгнем от тук, да идем пеша до „Нук“, да пийнем там по няколко и след това, ако все още сме жадни, да се замъкнем до „Ананас“. За една лира пиеш двойно уиски преди седем часа.
— Мамка му, Мили, някой ден ще станеш нечия страхотна съпруга.
— Да мина ли да те взема към единайсет другата седмица?
Джейми като луд почуква по часовника си и се пули насреща ми.
— Ще ти се обадя. Най-напред трябва да питам шефа — казва той и прави знак с очи към кухнята.
— Лесна работа, господин Кийли. Кажи й, че ще ходим да й купим коледен подарък.
— Така ли? А какво да й кажа, като се прибера без подарък и воня на бира?
— Тогава вече няма да има значение. Поне не за нас.
— Голяма работа си, така да знаеш! — отбелязва той и клати глава с обич. — Не знам как се оправя с теб баща ти. Ей, Джеймс, я сипи по един скоч, сине. Капни малко лимонада в моя и докато си в кухнята, кажи на майка си, че някой е дошъл да я види.
Джеймс? Откога господин Кийли го нарича Джеймс?
— Извинявай, татко, обаче нямаме време за питие. Навън ни чака такси. Спряхме само за да вземем Били. — Джейми се провиква нагоре по стълбите: — Хайде, женчо, готов ли си?
— Били го няма, сине. Излезе.
— Как така? Къде?
— Не ме питай мен. Говори по телефона с онзи тип, как му беше името…
— Ама че бъркотия. Хайде, Мили. Ще се видим по-късно, татко.
— Ей, ей, няма ли да поздравиш Ан Мари?
Приятна тишина изпълва стаята. В стомаха ми се надига гадене и спира на гърлото ми. Наполовина тревожно очакване, наполовина възбуда.
— Ан Мари ли? Тя тук ли е?
— Да, в кухнята е с майка ти. Взема й мерки за сватбената рокля, така че по-добре почукай, преди да…
Джейми ми мята притеснен поглед. Преструвам се, че не съм забелязала.
— Миличка, кажи на Шон, че ще дойда след минутка — казва Джейми. — Не му позволявай да тръгне без мен. Само ще се обадя и тръгвам.
Очите му на практика ме изплюват през вратата. Съвсем очевидно е какво става. Не й е казал, че тази вечер ще излиза. Сигурно се е опитал да й пробута някаква измислена история и тя го е надушила от километър. Затова е дошла без предупреждение под измисления предлог за сватбените приготовления — лукавата кучка. Не че на нея щеше да й е приятно в парка Сефи, скапана Пенелопа такава. Дори би го приела за обида. Тя би предпочела да я заведат на някое лъскаво събитие, тъпкано с местни знаменитости, с футболисти и с техните пачаври с кожени палта, под които мръзнат изкуствените им цици. Обаче сега, като го види издокаран в най-хубавите му дрехи, ще вдигне скандал. А като ме види мен, облечена като вампир, все едно че ще падне атомна бомба. Господин Кийли преди малко не ми ли каза „нашата Мили“? Страхотно. Светицата в мен ме умолява да изляза през вратата възможно най-бързо и да направя изпитанието по-леко. Обаче дяволчето в мен има други планове.
— Не съм поздравила майка ти — отговарям с престорена невинност. Пералнята започва да върти по-бавно.
— Аз ще я поздравя вместо теб. Ти върви в колата.
