Ако бях толкова добра и честна като него и ако наистина вярвах, че тя е свястно момиче, достатъчно свястно за най-добрия ми приятел, щях веднага да го накарам да се върне. Да му кажа да забрави за уговорката ни за вечерта. Да престане да се опитва да угоди на всички и поне веднъж да угоди на себе си. Да се съсредоточи върху наистина важните неща. Върху тях. Върху бъдещето им. Обаче аз съм убедена, че тя не заслужава човек дори да си бие чекия за нея в просъница, камо ли да й посвети остатъка от живота си. Казвам ви, ако осребрите любовта й към него, едва ли ще успеете да си купите дори един скоч. Дълбокият й замисъл е изписан върху лицето й и вече е крайно време Джеймс да си отвори очите. Ако не го направи, ще трябва да му се каже. За нея Джейми не е нищо повече от трамплин, междинна станция по пътя към по-големи и по-бляскави неща. Тя е като момичето, което засмуква общия работник, за да се добере зад кулисите, а след това изчезва със солиста. Обаче го прави много убедително — толкова убедително, че е успяла да заблуди дори мъдрата стара госпожа Кийли. Само че не и мен, а съдейки по изражението на господин Кийли, не е успяла да заблуди и него.
— Тази вечер тя поне се държа възпитано с мен — казвам аз донякъде искрено и ужасно неподправено. — Само как ми говори, Джейми, адски ме боли… Е, май няма значение. В крайна сметка тя ти е годеница и аз не възнамерявам да я нападам. Просто ми се иска да ни остави на мира.
Качвам се в таксито, прескачам Шон и притискам лице към стъклото. Небето вече е по-ясно, все едно барутът от фойерверките го е измъкнал от укритието му. Таксито завива по Парк Роуд и ми разкрива възможност за различен поглед към нощта. Опитвам се да подредя звездите и галактиките в някакви фигури и в далечината чувам случайни изстрели. Гангстери, които изпробват оръжията си. По Принсес Авеню е тихо, докато минаваме покрай редици полуразрушени къщи с изтърбушени покриви, устремени към края на цикъла, който ще доведе до възстановяването им, но когато прекосяваме кръстовището, което ни изхвърля на Катерин Стрийт и се отдалечаваме от търбуха на Токстет, околността внезапно живва и се изпълва с курви, с техните клиенти, с пияници, с тийнейджъри крадци, които бягат неизвестно откъде в лишения от закон и разум мрак на нощта. Обичам този град, наистина. Адски го обичам.
Когато стигаме в центъра на града, вече минава десет. Шон поема контрола над нощта и ни замъква в някакъв модерен нов бар във финансовия квартал. Приглушено осветление, кожени дивани, шантава парфюмирана водка и какво ли още не — има дори с вкус на черен пипер! Преди пиех с моя старец в едно заведение отсреща, много отдавна — беше пълно с работници предимно от доковете, които стискаха халби с тъмна бира, наблюдаваха ги като таймер за варене на яйца и се чудеха дали да останат за още една половинка и дали си струва скандала, който ще отнесат, когато закъснеят и се приберат с помътен поглед. Повечето от тях избираха да играят на сигурно. Тръгваха си към къщи малко след шест, след като телевизорът в помещението с дартс изплюеше резултатите от конните надбягвания за деня. Откачена работа, човече, тези съсипани дърти неудачници, които се взираха в телевизорите с идиотската надежда на човек, който отива при някоя курва в търсене на истинската любов. Моят старец ме дърпаше от този телевизор със същата безмълвна изисканост, с която ме отдалечаваше и от Шон, когато бяхме тийнейджъри, обаче честно казано, аз никога не съм лудвал по залаганията. Е, печелел съм по някоя лира, когато сме играли — просто така по силата на традицията, обаче не ходя при букмейкъри. Няма да си скубя косите за едното нищо.
Обаче в момента изобщо не съм в настроение за всичко това. Не мога да се насиля да си лепна доволно изражение дори заради малката Мили. Трябва да оправя нещата с Ан Мари. Колкото повече се бавя, толкова повече време ще има тя да кипи от гняв, а става опасна, като я оставиш да размишлява. Реши ли веднъж нещо, това е. Направо ти ебава майката. И започва адски да те дразни, човече — направо откача, и това е в най-добрия случай. Какво ли не ръси! Хващат я дяволите! Изкарва ме откачен перверзник, който чука всичко живо — от най-добрата й приятелка до собствените си племенници. Засипва ме с всякакви обвинения. И не млъква. Мамка му, наистина не си затваря устата. Отначало мърмори тихо, ама продължава с часове и постепенно набира скорост до огромния безумен гневен изблик, от който цялата къща се разтриса! В интерес на истината, след това винаги се извинява. Направо е съсипана от чувство за вина. А пък в спалнята не просто се опитва да се сдобрим, ако ме разбирате какво искам да кажа. Не може да свали ръцете си от мен в такива моменти. Сигурно вече съм посвикнал с натякването й. Изградил съм си имунитет. Каквото и да каже, влиза ми през едното ухо и излиза през другото. Ако трябва да съм честен, това дори донякъде ме възбужда. Дори когато е ядосана, Ан Мари е адски готина.
