Изкачиха се на скелето и Аркониел накара майстора да покаже на Тобин как си служи с месинговия прав ъгъл и дебеломер, за да запазва линиите равни и отбелязва формите.
Когато слязоха, Тобин изтича в стаята си за игра и извади забравените приспособления за писане от сандъка. Полагайки ги на масата в стаята си, започна да рисува редица орнаменти, използвайки пръстите си за дебеломер, а парче счупено дървено острие като линия. Бе изработил половин ред, когато забеляза Аркониел да го наблюдава от прага.
Тобин продължи да работи до средата на страницата, сетне се отдръпна назад, за да огледа резултата.
— Не съм много добър.
Аркониел се приближи.
— Не, но пък и не е лошо като за първи опит.
Такъв си беше магьосникът. Нари хвалеше всичко, което Тобин правеше, без значение дали наистина е добро. Аркониел повече приличаше на Тарин — намираше доброто в положеното усилие, без да го прехвалва повече от заслуженото.
— Да видим дали аз бих могъл. — Магьосникът взе лист пергамент и го обърна. Внезапно върху лицето му изникна болезнено изражение. Тази страна на листа беше покрита с редици дребни думи, които майката на Тобин бе писала един ден, докато той упражняваше буквите си. Момчето не можа да ги разчете, но видя, че те разстроиха Аркониел.
— Какво пише? — попита Тобин.
Магьосникът преглътна мъчително и прочисти гърло, но братът отскубна страницата от ръката му и я запрати в другия край на стаята.
— Просто стих за птици.
Тобин донесе обратно листа и го мушна в дъното на купа, за да не се разстройва брат му. Върху най-горния пергамент бяха изписани няколко реда с букви, замацани от повтарянето му.
— Мама ме учеше да пиша — каза той, прокарвайки пръст по тях.
— Разбирам. Искаш ли да ми покажеш какво си научил досега? — Аркониел се опитваше да се усмихва, сякаш нищо не се е случило, но очите му продължаваха да се отместват към пергамента, който духът беше взел, и изглеждаше тъжен.
Тобин с усилие написа единадесетте букви, които знаеше. Не ги беше изчертавал от месеци, така че те излязоха доста разкривени. Някои дори бяха обърнати надолу с главата. Също така беше забравил имената и звуците на повечето от тях.
— Започнал си добре. Какво ще кажеш да ти начертая още?
Тобин поклати глава, ала магьосникът вече бе започнал да драска с перото.
Скоро момчето беше тъй заето, че забрави за стиха и малкото избухване на брат си.
Аркониел изчака Тобин да потъне в работата си и внимателно подръпна крайчеца на пергамента, който демонът бе грабнал — извади достатъчно, за да може да прочете редовете, които Ариани бе написала:
Тобин тайно се притесняваше за пристигането на обещания спътник, но когато то не последва, бе повече от щастлив да забрави, решавайки, че баща му си е променил мнението.
В къщата вече имаше предостатъчно хора. Откакто се помнеше — тук бе тихо и сумрачно. Сега неспирно щъкаха работници. Когато се умореше да ги гледа, отиваше в кухнята при Нари и готвачката. И двете изглеждаха абсурдно доволни от гълчавата, въпреки онова, което дойката бе казала за Тобин и работниците.
Но старият Минир изглеждаше най-доволен от всички. Макар да изглеждаше, че всички промени бяха дошли от магьосника, икономът ръководеше всичко. Сякаш преливаше от щастие, когато напътстваше работниците относно цветовете и стиловете. Срещаше се и с търговци. Скоро по голите рафтове започна да изниква прекрасна посуда, а стените биваха обгръщани с гоблени и драперии.
— Тобин, това беше работата ми в Атион! — каза един ден Минир, докато оглеждаха новите придобивки. — Най-сетне баща ти ми позволи да превърна това в подобаващ дом!
Но колкото и да му беше приятно да гледа работниците, с напредването на работата Тобин започна да се чувства неспокоен относно резултата. Колкото повече къщата се променяше, толкова по-трудно ставаше за него да си припомня. Когато Минир започна да говори за промени в собствената му спалня, Тобин бе затръшнал вратата, залоствайки я с един сандък, отказвайки да излезе, докато икономът не му обеща, че стаята няма да бъде променяна.
И така работата около него продължи. Понякога нощем, преди Нари да си легне, той се промъкваше до горната площадка на голямото стълбище и се взираше към ярката, пъстра нова зала, представяйки си я каквато беше преди, преди баща му да започне да отсъства толкова много. Може би ако я променяха прекалено, татко никога нямаше да се върне.
Намирането на подходящ спътник за Тобин се оказа по-трудна задача, отколкото Айя бе очаквала.
