Мейсън се отдалечи, когато Дмитрий се появи за нашата тренировка. От разговора с Мейсън се почувствах въодушевена и щастлива — нито веднъж не се сетих за насиненото си око, докато бях с него. Но щом видях Дмитрий, внезапно се притесних. Исках да съм перфектна за него и затова, докато влизахме в салона, все се опитвах да се извръщам настрани, за да не вижда пострадалата половина от лицето ми. Докато се тревожех за това, настроението ми помръкна, а заедно с това на повърхността изплуваха и други неща, които ме разстройваха и тормозеха.
Отново отидохме в тренировъчната зала с чучелата. Той ми обясни, че иска да практикувам само движенията, с които се бяхме занимавали преди два дни. Щастлива, че явно нямаше намерение да коментира случилото се с майка ми, аз се заех със задачата, изгаряща от усърдие. Ясно показах на чучелата, какво може да ги сполети, ако се забъркат в схватка с Роуз Хатауей. Знаех, че ревностното ми усърдие беше подклаждано не само от желание да изпълня добре задачата си за днес. Тази сутрин съвсем не можех да контролирам чувствата си, все още пресни и силни след схватката с майка ми и от преживяванията на Лиса и Кристиан, на които снощи бях станала свидетел. Дмитрий седна отзад и само ме наблюдаваше, като от време на време критикуваше техниката ми и предлагаше нови похвати.
— Пуснала си косата си — каза ми той. — По този начин не само блокираш периферното си зрение, но и рискуваш противникът да те улови за нея.
— Ако се биех наистина, щях да я вдигна — изсумтях, докато изпробвах удар, точно насочен между „ребрата“ на чучелото. Не знаех от какво са изработени тези изкуствени кости, но беше дяволски трудно да си имаш работа с тях. Отново се замислих за майка ми и заудрях още по-силно. — Днес просто си изразходвам енергията, това е всичко.
— Роуз — заговори той строго. Но аз не му обърнах внимание и отново се нахвърлих срещу чучелото. — Роуз. Спри! — извика той, този път много по-остро.
Отдръпнах се от чучелото, изненадана от задъхването си. Не бях усетила, че атакувах толкова усилено. Гърбът ми се удари в стената. Нямаше накъде да отстъпвам, затова отклоних поглед от Дмитрий и го забих в пода.
— Погледни ме — заповяда ми той.
— Дмитрий…
— Погледни ме.
Независимо колко се бяхме сближили, той си оставаше моят инструктор. Не можех да не се подчиня на изрична заповед. Бавно и неохотно се обърнах към него, с все още леко наведена глава, така че косата да скрива лицето ми. Той се надигна от стола, приближи и застана пред мен.
Опитах се да избегна погледа му, но видях, че той протегна ръка, за да отметне косата ми. А после се спря насред движението. Спря и моят дъх. Нашето краткотрайно привличане бе изпълнено с въпроси и въздържание, но поне едно знаех със сигурност: някога Дмитрий харесваше косата ми. И може би още я харесваше. Длъжна бях да призная, че беше страхотна. Дълга, копринена, черна. Той често си намираше поводи да я докосне и ме бе посъветвал да не я подстригвам късо както повечето жени пазители.
Ръката му увисна във въздуха и светът сякаш замря, докато чаках да видя какво ще направи. След пауза, която ми се стори цяла вечност, ръката му се отпусна бавно до тялото му. Обля ме изгарящо разочарование, но в същото време разбрах нещо. Той се бе поколебал. Страхуваше се да ме докосне, което може би — само може би — означаваше, че още го искаше. Но нали беше длъжен да се сдържа.
Вдигнах бавно глава и погледите ни се срещнаха. Повечето от косата ми се отметна назад от лицето ми, но не цялата. Ръката му отново потрепери и аз се надявах отново да я протегне напред. Но той се стегна. А моята възбуда помръкна.
— Боли ли те? — попита ме той.
Обля ме уханието на афтършейва му, примесено с мириса на потта му. Господи, как ми се искаше да ме докосне.
— Не — излъгах бодро.
— Не изглежда толкова зле — каза ми той. — Ще изчезне.
— Мразя я — изтърсих, удивена от омразата, която съдържаха тези две думи.
— Не, не я мразиш — възрази той нежно.
— Мразя я.
— Нямаш време да мразиш когото и да било — посъветва ме той. Тонът му оставаше мек. — Не и в нашата професия. Трябва да се помириш с нея.
Точно същото ми бе казала и Лиса. Към останалите емоции се присъедини гневът. Почерня ми пред очите, не издържах и се разфучах:
— Да се помиря с нея? След като нарочно ми насини окото? Нима аз съм единствената, която разбира колко откачено е това?
— Абсолютно съм сигурен, че не го е направила нарочно. — Гласът му този път прозвуча по-твърдо. — Колкото и огорчена да се чувстваш, трябва да го повярваш. Тя не би го направила, а и между другото по-късно същия ден се видях с майка ти. Безпокоеше се за теб.
— По-вероятно е да се е тревожела да не би да я накажат за насилие срещу дете — промърморих аз.
— Не мислиш ли, че точно сега е времето от годината, когато трябва да прощаваме?
Въздъхнах шумно.
— Не става дума за коледни представления! Това е моят живот. В реалния свят просто не се случват нито чудеса, нито добрини.
Той все още ме гледаше спокойно.
— В реалния свят можеш сам да сътвориш своите чудеса.
