Спусканията днес бяха прекалено лесни за мен, но останах с Мейсън и от време на време се шегувах с него, като му напомнях, че днешното каране е започнало да ме приспива. Независимо дали спусканията бяха отегчителни, или не, беше хубаво да съм навън с приятелите си, пък и движението стопли кръвта ми въпреки студения въздух. Светлината от лампите хвърляше отблясъци по снега, превръщайки го в обширно море от белота, сред което блещукаха ледени кристалчета. И ако можех да се обърна и да закрия изцяло светлините от погледа си, щях да се любувам на звездите, пръснати из небосвода. Те светеха силно и ярко, в ясния мразовит въздух. И този ден бяхме през повечето време навън, но реших да се приберем по-рано, преструвайки се на уморена, за да може Мейсън да си почине. Въпреки леките спускания виждах, че навехнатият му глезен започва да го боли.
Двамата с Мейсън се запътихме към хижата, крачейки много близо един до друг, като се смеехме на нещо от предишните ни общи преживелици. Внезапно с периферното си зрение улових да ни връхлита нещо бяло и след миг една снежна топка се пръсна право в лицето на Мейсън. Незабавно заех отбранителна поза, като рязко отскочих назад и трескаво се заозъртах. Откъм складовите бараки до хотела се нададоха шумни викове и крясъци.
— Прекалено бавно го даваш, Ашфорд — провикна се някой. — Така става, като си толкова влюбен.
Последва още смях. Еди Кастъл, най-добрият приятел на Мейсън, заедно с още неколцина от долните класове изскочиха иззад боровете. Зад тях чух още викове.
— Все пак ще те вземем, ако искаш да бъдеш в нашия отбор — каза Еди. — Макар и да се държиш като момиче.
— Отбор ли? — попитах възбудено.
Спомних си, че в Академията хвърлянето на снежни топки беше строго забранено. Необяснимо защо ръководството на нашето учебно заведение се опасяваше, че ще започнем да се замеряме със снежни топки, натъпкани с натрошено стъкло или ножчета за бръснене, макар че не можех да си обясня откъде изобщо им бе хрумнало, че сме способни на подобни щуротии.
Не че боят със снежни топки беше кой знае каква бунтарска постъпка, но след целия стрес, който ми се бе насъбрал напоследък, замерянето с тях внезапно ми се стори страхотна идея. Мейсън и аз се смесихме с другите. Участието в това забранено развлечение му вля нова енергия и му помогна да забрави болката в глезена. Сражавахме се разгорещено, с всички сили.
Но сражението скоро се превърна в истинско забавление, защото се присъединиха още участници. Аз се въодушевих още повече и открито демонстрирах незрелостта си, като дюдюках и крещях глупави обиди срещу жертвите от точните ми попадения.
По едно време някой видя с какво се занимаваме и ни се развика, но ние продължихме да се смеем, целите засипани със сняг. Когато двамата с Мейсън отново поехме към хижата, бяхме в прекрасно настроение. Знаех, че разправията заради Ейдриън вече е забравена.
И наистина, точно на влизане Мейсън ме погледна.
— Извинявай, хм, че преди малко ти се нахвърлих заради Ейдриън.
Стиснах ръката му.
— Всичко е наред. Зная, че Мия е способна да си измисля истории, които наистина изглеждат доста убедителни.
— Да-а… но дори и да си била с него… май нямам право да…
Взрях се в него, изненадана от срамежливостта, заменила обичайното му дръзко поведение.
— Нямаш ли? — попитах.
На устните му разцъфна усмивка.
— А имам ли?
И аз му се усмихнах, пристъпих към него и го целунах. Устните му бяха удивително топли в мразовития въздух. Е, не беше като разтърсващата целувка с Дмитрий преди пътуването, но беше сладка и приятна — като приятелска милувка, която би могла да прерасне в нещо повече. Или поне на мен така ми се струваше. Съдейки по изражението на Мейсън, би могло да се каже, че целият му свят се е преобърнал.
— Брей — промълви той с разширени очи. На лунната светлина очите му изглеждаха сребристосини.
— Видя ли? Няма за какво да се безпокоиш. Нито за Ейдриън, нито за някой друг.
Отново се целунахме, но този път малко по-дълго, преди най-после да се приберем по стаите си. Сега Мейсън несъмнено беше в много по-добро настроение, а аз се отпуснах на леглото си с усмивка на уста. Не бях съвсем сигурна дали двамата с него сме двойка, но явно бяхме много близо до това.
Но като заспах, сънувах Ейдриън Ивашков.
Отново стоях с него на терасата, само че беше през лятото. Въздухът бе благоуханен и топъл, а яркото слънце грееше високо в небето, заливайки всичко със златиста светлина. Не бях излизала в толкова слънчево време навън, откакто бях живяла сред хората. Всичко наоколо, планините и долините тънеха в зеленина и кипяха от живот. Навред чуруликаха птички.
Ейдриън се облегна на парапета на терасата, огледа се и трепна, когато ме видя.
— О! Не очаквах да те срещна тук. — Усмихна се. — Прав бях. Ти наистина си опустошителна, когато си се понагласила.
Инстинктивно докоснах лицето си под насиненото око.
— Вече го няма — каза ми той.
Въпреки че не можех да видя, някак си бях сигурна, че беше истина.
— А пък ти не пушиш.
— Лош навик — рече той и кимна към мен: — Уплашена ли си? Виждам, че носиш много силна магическа защита.
