Намръщих се, сетне сведох поглед. Не бях забелязала как съм облечена. Носех онези джинси с бродерия, които веднъж си бях харесала, но не можех да си ги позволя. Тениската ми беше срязана отпред, оголвайки част корема ми и пъпа, на който се виждаше халка. Винаги съм искала да си направя такъв пиърсинг, но никога не съм можела да си го позволя. Халката представляваше сребриста висулка, на чийто край бе закрепено онова странно синьо око, което ми даде майка ми. Около китката ми бе усукана броеницата на Лиса.
Отново вдигнах глава към Ейдриън и се загледах в кестенявата му коса, по която танцуваха слънчевите лъчи. Сега, на дневна светлина, видях, че очите му наистина са зелени — наситенозелени, като изумруди, а не бледо нефритени като тези на Лиса. Внезапно ми хрумна нещо смайващо.
— Слънцето не ти ли пречи?
Той сви лениво рамене.
— Не. Това е моят сън.
— Не, моят сън е.
— Сигурна ли си? — И отново се усмихна.
Смутих се.
— Аз… не зная.
Той се засмя, но след миг лицето му помръкна. За пръв път, откакто се бяхме срещнали, Ейдриън изглеждаше сериозен.
— Защо около теб има толкова много мрак?
Намръщих се.
— Какво?
— Обкръжена си от мрак. — Пронизващият му поглед ме изучаваше старателно, но в него не се четеше подозрение. — Никога не съм виждал друга като теб. Сенките са навсякъде. Не съм допускал, че е възможно. Дори и докато стоиш тук, сенките се сгъстяват.
Сведох поглед към ръцете си, но не видях нищо необичайно. Пак вдигнах лице.
— Аз съм целуната от сянката…
— Какво означава това?
— Веднъж умрях. — С никого, освен с Лиса и Виктор Дашков, не съм говорила за това, но нали беше само сън. Така че нямаше значение. — И се върнах обратно.
По лицето му се изписа учудване.
— Ах, колко интересно…
Събудих се.
Някой ме разтърсваше. Беше Лиса. Чувствата й толкова неудържимо прелитаха през връзката ни, че за кратко проникнах в съзнанието й и се видях през нейните очи. Думата „странно“ е твърде слаба, за да опиша усещането. Върнах се в себе си, като се опитвах да се отърся от ужаса и страха, които струяха от нея.
— Какво не е наред?
— Стригоите са нападнали отново.
Мигновено се изстрелях от леглото. Цялата хижа гъмжеше от кошмарната новина. Хората се бяха скупчили на малобройни групички по коридорите и фоайетата. Издирваха се членове на семейства. Някои разговори се свеждаха до ужасен шепот, докато други бяха толкова шумни, че всички наоколо ги чуваха. Спрях неколцина от минаващите, за да науча нещо повече. Но всеки имаше различна версия за случилото си, а някои отказаха да говорят. Те бързаха или за да търсят любимите си близки, или за да се подготвят да напуснат курорта, убедени, че някъде другаде могат да намерят по-безопасно убежище.
Объркана от толкова много различни версии, аз накрая — макар и неохотно — реших, че ще е най-добре да потърся единия от двата източника, които можеха да ми дадат надеждна информация. Майка ми или Дмитрий. Все едно да хвърляш ези-тура. Точно сега нямах желание да виждам нито един от двамата. След кратък размисъл реших в полза на майка ми, защото тя не беше близка с Таша Озера.
Вратата на стаята й беше открехната и когато двете с Лиса влязохме, се натъкнахме на нещо като главна квартира при бойни действия. Сновяха пазители, едни влизаха, други излизаха, а трети обсъждаха стратегии. Неколцина ни изгледаха учудено, но никой нито ни спря, нито ни попита нещо. Лиса и аз се настанихме на малък диван и се заслушахме в думите на майка ми.
Тя стоеше сред група пазители, единият от които беше Дмитрий. Дотук с опитите ми да го избягвам. Тъмнокафявите му очи се плъзнаха за кратко към мен, но аз извърнах поглед. Точно сега не ми беше до моите объркани чувства.
Двете с Лиса скоро узнахме подробностите. Осем морои били убити заедно с петимата им пазители. Трима морои бяха изчезнали — убити или превърнати в стригой. Нападението не било тук наблизо, а някъде в Северна Калифорния. При все това трагедия като тази не можеше да не разтърси света на мороите, пък и двата щата не бяха чак толкова отдалечени един от друг. Хората бяха ужасени и аз скоро разбрах с какво бе толкова забележително това нападение.
— Били са повече, отколкото предишния път — каза майка ми.
— Повече? — възкликна един от другите пазители. — Последната група беше с незапомнена численост. Още не мога да повярвам, че девет стригои са се събрали, за да действат заедно, а сега очакваш от мен да повярвам, че този път са били още по-добре организирани?
— Да — отвърна троснато майка ми.
— Има ли сведения да са участвали и хора? — попита някой.
Майка ми се поколеба, преди да заговори:
— Да. Защитите отново са били пробити. А и начинът, по който е било извършено нападението… е много подобен на атаката срещу фамилията Бадика.
