Гласът й си оставаше твърд, но се долавяше нотка на изтощение. Но не беше физическо изтощение, а по-скоро психическо, осъзнах аз. В тона й се усещаше напрежение и болка заради това, което се бе случило. Досега винаги бях възприемала майка си като някаква безчувствена машина за убиване, но сега се виждаше колко страда. Темата, която обсъждаха, беше тежка и болезнена, но в същото време тя говореше без капка колебание. Това бе работата й.
В гърлото ми се надигна буца, която побързах да преглътна. Хора. Замесени бяха и хора. Също както при атаката срещу фамилията Бадика. След жестокото клане бяхме анализирали странния факт, че не само няколко стригои бяха действали заедно, но бяха привлекли и хора за помощници. Говорехме с неясни допускания от рода на „ако нещо подобно се случи отново…“. Обаче никой не взимаше на сериозно вероятността тази група — убийците на фамилията Бадика — да повторят удара си. Веднъж можеше да се възприеме като случайност — може би група стригои се е събрала по стечение на обстоятелствата и импулсивно са осъществили атаката. Беше ужасно, но можехме да се примирим и да го забравим.
Но сега… сега се налагаше горчивият извод, че тази група от стригои не е била само временно явление. Те са се обединили със специална цел, стратегически са използвали способностите на хората и са атакували заедно. Бяхме изправени пред нов модел: стригои активно да издирват многобройна плячка от морои. Вече не можехме да се доверяваме на защитата на магическите обръчи. Нито на тази на слънчевата светлина. Хората можеха много добре да действат, да разузнават и саботират през деня. Не, на светлината повече не можеше да се разчита.
Припомних си какво казах на Дмитрий в къщата на фамилията Бадика: Това променя всичко, нали?
Майка ми прелистваше някакви документи, закрепени върху клипборд.
— Все още не разполагаме с пълните рапорти на криминалистите, но е ясно, че това нападение не би могло да е осъществено от същия брой стригои. Никой от фамилията Дроздов или техните служители не е избягал. При наличието на петима пазители седмината атакуващи стригои биха били прекалено заети — или поне за известно време, така че поне някой от мороите би могъл избяга навън. Следователно трябва да търсим девет или може би дори десет стригои.
— Джанин има право — обади се Дмитрий. — И ако преброим колко общо са били присъстващите там… прекалено много са. Седмина нападатели не биха могли да се справят.
Дроздов бяха една от дванадесетте кралски фамилии. Многобройна и преуспяваща, а не като гаснещия клан Драгомир, от който беше останала единствено Лиса. Имаше доста представители на този аристократичен род, но това не правеше атаката по-малко ужасяваща. Освен това още нещо не ми даваше покой. Имаше нещо, което трябваше да си спомня… нещо, което би трябвало да зная за фамилията Дроздов.
Докато част от мозъка ми бе заета с тази загадка, продължих да следя с възхищение майка си. Бях слушала нейните истории. Бях я видяла и изпитала на собствен гръб как се бие. Но реално погледнато, досега нито веднъж не я бях наблюдавала как се държи при истинска криза. Докато беше с мен, тя ми бе демонстрирала всяка частица от непоколебимия си самоконтрол, но чак сега разбрах колко необходимо е това качество. Ситуация като тази създаваше паника. Дори и сред пазителите забелязах неколцина, които бяха толкова бесни, че бяха готови да предприемат нещо драстично. Докато гласът на майка ми беше гласът на разума, напомнящ на присъстващите да запазят самообладание, да се концентрират и да преценят пълноценно ситуацията. Увереността й вдъхваше спокойствие на всички, непоколебимостта й ги вдъхновяваше. Ето така, проумях аз, трябва да се държи един водач.
Дмитрий също се владееше, при това не по-зле от нея, но я бе оставил тя да ръководи обсъждането. Понякога се налагаше да си напомням, че той беше един от младите пазители. Те продължиха да дискутират нападението, за това, как фамилията Дроздов била изненадана по време на коледното тържество в банкетната зала на имението им.
— Първо фамилията Бадика, а сега и Дроздов — промърмори един пазител. — Те явно нападат само кралските родове.
— Те нападат мороите — поправи го Дмитрий. — Както от кралските фамилии, така и извън тях. Произходът няма значение.
Морои от кралски фамилии. Обикновени морои. Внезапно осъзнах защо фамилията Дроздов е толкова важна. Инстинктивната ми реакция беше да скоча и още сега да задам въпроса, който ме глождеше, но знаех, че не е редно. Това тук беше истинска, сериозна работа. И нямаше време за прояви на неразумно поведение. Щом като исках да бъда силна като майка си и Дмитрий, трябваше да изчакам края на обсъждането.
Когато групата започна да се разотива, скочих от дивана и си проправих път към майка ми.
— Роуз — изненада се тя. Също както преди, в часа на Стан Алто, и сега не ме беше забелязала. — Какво правиш тук?
Беше толкова глупав въпрос, че не си дадох труд да му отговарям. Какво си мислеше, че мога да правя тук? Та това бе едно от най-големите бедствия, сполетявали някога мороите.
