Разбира се, той ще стане баща. Вече гледаше, на това събитие в нова светлина. Естествено, не би си позволил да се размеква от чувства, както някои други хора, Ансън Харис например. Но това щеше да бъде неговото дете! А бащиното чувство още не му беше познато. Какво бе казала Гуен на път за летището… „Един малък Върнън Димирест вътре в мене. Ако ни се роди момченце, ще го наречем Върнън Димирест-младши, както американците си кръщават децата.“
Защо пък не. Идеята не е лоша. Той се засмя. Харис го погледна косо.
— За какво се смееш?
— Ами, смея се! — избухна Димирест. — За какво, по дяволите, да се смея? И на двамата не ни е до смях!
— Просто така ми се чу — вдигна рамене Харис.
— За втори път ти се причуват разни неща. След този проверочен полет съветвам те да си прегледаш слуха.
— Не виждам защо трябва да се заяждаш?
— Не виждаш, така ли? — кипна Димирест. — А може би в такава ситуация точно това е необходимо.
— Щом като е така — отвърна Харис, — карай! В това отношение ти нямаш равен.
— Добре тогава, щом свършиш с идиотските си въпроси, поеми отново пилотирането и ме остави аз да разговарям с тия глупаци на земята.
Ансън Харис дръпна напред облегалката на креслото.
— Щом като желаеш, аз съм готов. Заповядай!
Димирест остави щурвала и се присегна към микрофона. Чувствуваше се по-добре, по-сигурен, по-уверен след взетото решение. Но сега му предстояха по-неотложни неща. Нарочно заговори остро и предизвикателно:
— Чикаго, говори капитан Димирест от Полет 2 на „Транс Америка“. Чувате ли ме вие, долу, или сте глътнали приспивателни хапчета и никакви ви няма!
— Тук е центърът в Чикаго. Слушаме ви, капитане. Всички сме на поста си — в гласа на диспечера се долавяше укор, но Димирест не му обърна внимание.
— Защо тогава не предприемете нещо? Самолетът е в опасност. Трябва ни помощ.
— Почакайте за миг, моля!
Последва пауза, после заговори нов глас:
— Говори главният диспечер на чикагския център, капитане. Чухме последната ви фраза. Моля, разберете, че правим всичко, което е във възможностите ни. Още преди да ви поеме нашият център, десетина души работеха да разчистват трасе за вас и продължават да работят. Ползувате се с предимство, имате чиста радиовръзка и свободно и пряко трасе до „Линкълн“.
— Това съвсем не е достатъчно! — изкрещя Димирест. Помълча малко и продължи: — Обръщам се към главния диспечер, слушайте ме внимателно. Прекият курс до „Линкълн“ не ни облекчава, ако ще трябва да кацаме на две-пет или на коя да е друга писта освен три-нула. Не ми казвайте, че три-нула е блокирана. Чух го вече и знам защо. Моля, запишете си какво ще ви кажа и се постарайте онези на „Линкълн“ също да го проумеят: самолетът е тежко натоварен. Ще кацнем с голяма скорост. На всичкото отгоре корпусът с пробит, стабилизаторът е повреден, тримерите също; и на кормилната система не може да се разчита. Ако ни принудят да кацнем на две-пет, самолетът ще се разбие извън пистата и след по-малко от час ще обират оттам трупове. Така че обадете се на „Линкълн“ и ги накарайте нещо да направят. Все ми е едно как ще постъпят. Ако искат, нека взривят това, което блокира пистата — но на нас ни трябва три-нула. Ясно ли ви е?
— „Транс Америка“, Полет 2, разбрах ви отлично — гласът на главния диспечер звучеше все така невъзмутимо, но с малко повече топлинка в него. — Ще предадем съобщението ви до „Линкълн“.
— Браво! Имам още едно съобщение. Този път до Мел Бейкърсфелд, генералния директор на летището. Предайте му предишното съобщение и добавете следното, лично от неговия шурей: „Ти забърка тази каша, кучи сине! Не ме послуша, като ти говорех за застраховките на летището! Сега си длъжен заради мене и всички хора на борда да размърдаш задника си и да очистиш три-нула!“
Този път в гласа на главния диспечер се чувствуваше недоумение:
— „Транс Америка“, Полет 2, записахме вашето съобщение. Капитане, държите ли да използувате точно тези изрази?
— Чикаго! — гневно извика Димирест. — Моля ви, употребете точно тези изрази. Нареждам ви да предадете съобщението незабавно, ясно и дословно!
Мел Бейкърсфелд шофираше бързо и слушаше по радиото как наземните служби даваха указания на аварийните коли и ги отправяха към пистата, където щеше да се приземи Полет 2.
— Сити 25 на наземния диспечер!
Това бе кодов сигнал за командуващия пожарните служби на летището.
— Тук е Сити 25, слушам ви…
— Продължавам предаването. Очакваме аварийно кацане след около 35 минути. Произшествие втора категория. Кацащият самолет е повреден и ще се приземи на три-нула, ако е свободна. В противен случай ще се използува две-пет.
Обикновено в своите разговори по радиото диспечерите се стремяха да не назовават компанията или номера на полета при произшествия. Авиокомпаниите бяха особено чувствителни в тези неща и предпочитаха в случай на инциденти по-рядко да се споменават имената им.
Мел имаше чувството обаче, че инцидентът от тази вечер ще получи широка гласност, може би дори световна.
— Наземен диспечер на Сити 25. Пилотът иска ли пяна на пистата?
— Без пяна. Повтарям — без пяна.
