Бяха докарали жертвата предната вечер и момичето с несвързани, но точни наблюдения бе описало лицето, което сега се появяваше изпод молива му. Рано тази сутрин детективът му се бе обадил и бе поискал промяна в детайлите.
Алис седеше на стола си на една ръка разстояние от него, със скицник на скута, и гледаше през рамото му. Когато Бърн свърши, тя побърза да се върне към собственото си сутрешно занимание — рисуваше топчести розовобузести кукли, всяка с по един щръкнал косъм на главата вместо коса, които вървят в колона към отвесна скала.
Алис Ло бе на седемнайсет години.
Пол Бърн отпи глътка кафе от черната си чаша и я погледна. Изглеждаше изцяло погълната от рисуването. Облечена във фабрично протрити джинси, откриващи пъпа, и срязана тениска, достигаща до под ребрата, тя седеше с кръстосани крака и поклащаше голото си ходило с характерната за възрастта й нервност. Дъвчеше дъвка и правеше балони, но без да ги пука. Черната й права коса бе сплетена на дълга плитка, преметната отпред през едното рамо.
Алис беше единственото дете на най-близките приятели на Бърн — Дана и Филип Ло. С Филип бяха състуденти в университета „Райс“ и макар че работата им ги бе отвела в различни части на страната, на всеки две-три години семействата им успяваха да прекарат заедно по няколко седмици по време на отпуските си. Когато Филип стана редовен професор по политически науки в Тексаския университет, той и Дана започнаха да уговарят Пол и Тес да се преместят в Остин. В крайна сметка успяха и всичко беше чудесно… до миналата година.
Слушаха „Алис“ на Том Уейтс — подходящ избор по много причини, но момичето на табуретката не разбираше текста. Не схващаше нищо от това, което пееше Уейтс. Както и от това, което казваше Бърн. Все едно, той постоянно й говореше, като че всичко си беше наред. И колкото и странно да е тя, изглежда, добре го разбираше.
Той се изправи и погледна рисунката, пъхнал едната си ръка в джоба и с чашата кафе в другата. Очите на мъжа бяха раздалечени, носът му — широк и леко чип, а горната челюст доста хлътнала, подчертавайки издадените напред зъби. За лош късмет на нападателя чертите му се набиваха на очи и жертвата си ги спомняше съвсем ясно. Спомняше си също, че екстравагантната прическа му придаваше още по-нелеп вид.
— Стига толкова — каза той. — Оставям го така.
Алис вдигна очи и погледна рисунката.
— Не е довършена — каза тя, — а ако не е той, как ще го открият?
— Не знам. Поискаха от мен само един вариант, а аз направих три. Не искам да й внушавам своята представа.
Алис сви рамене, усмихна се и се върна към човечетата си.
Той си погледна часовника. Нямаше време да започва наново. Том Уейтс пееше за горкия Едуард: „На тила си имаше още едно лице. На жена или на момиче?“ Алис поклащаше крак, но не в такт с песента. Бърн знаеше, че тя обича музиката, и ако не думите, поне схващаше ритъма.
В продължение на месеци бе експериментирал с нея и бе открил, че реагира на определени музикални настроения. Понякога се разстройваше, като пуснеше Майлс Дейвис, и не можеше да се успокои, докато не го сменеше с Бах в изпълнение на Йо-Йо Ма. Друг път беше обратното: не Бах, по-добре тангата на Тоска.
Но невинаги бе толкова категорична. Обикновено харесваха една и съща музика. Беше сговорчива. Също като Тес. Господи. Алис вече не му напомняше за Тес. Не често. Само от време на време… Но той не позволяваше това да го изкара от релсите, както ставаше преди.
Беше свикнал с присъствието на Алис. Отначало беше малко смущаващо и за двамата. Но той бързо опозна новата Алис и разбра, че притесненията му са излишни. За нея ситуацията не беше толкова сложна. Във всеки слушай, не и колкото за него.
Когато се позвъни, Алис го погледна, очаквайки реакцията му.
— Клиентката ми — каза той и тръгна през стаята.
Мина покрай чертожните маси, стативите и работните плотове, отрупани с инструментите на занаята му — кутии с четки, до половината празни тубички с маслени бои, скицници, въглен и пастели. Имаше шкафове с материали, рафтове с книги, цял скелет, окачен на хромирана стойка. Изкачи шестте стъпала, заемащи почти цялата ширина на помещението.
— Стой тук — подвикна той през рамо.
Алис отговори нещо с тон и интонация, които прозвучаха нормално, макар синтаксисът на изречението да бе напълно безсмислен.
— Добре — каза той и отвори вратата. — Ей сега се връщам.
Видя жената през гъстата метална решетка на входната врата, докато вървеше към нея през вътрешния двор. Стоеше в рехавата утринна сянка на мескитовото дърво и държеше в ръце картонена кутия.
Той набързо я огледа: скромна лимоненожълта лятна рокля без ръкави, права, над коленете. Имаше кафеникав слънчев загар. Трийсет и две-три годишна. Тъмна, равно подстригана коса почти до раменете, но достатъчно дълга, за да я връзва на опашка с обикновено ластиче. В момента я бе прибрала зад ушите си. Тялото й беше стегнато и добре поддържано, но не като на спортист, а като на човек, който обича да излиза сред природата.
— Бека Хейбър — каза тя, надзъртайки през решетката. — Извинявам се за закъснението.