— Да — отвърна тексасецът. — Издръжката.
Погледна през рамото на Минго към двете фигури, които приближаваха откъм другия край на парка. Двама плътно прегърнати влюбени. Не се боеше, че зад привидното се крие нещо друго, но появата им му напомни, че е време да се разделят.
— Ще поддържаме връзка — каза той.
Минго бе свикнал с рязкото прекратяване на срещите и кимна за сбогом. Тексасецът вече се отдалечаваше.
Четири часа по-късно тексасецът беше сам. Намираше се в друга част на града, разпрострял се върху огромно пространство, безкрайно далеч от прекрасния парк в Поланко. Да си самотен гринго тук, сред лабиринта от стари, тесни, мръсни и криви улички без дървета, бе равносилно на самоубийство.
Бе в Тепито — квартал близо до центъра, който съществуваше повече от пет века и често преживяваше с изхвърленото от останалата част на града. Жителите му от векове се женеха само помежду си. Имаха силно развито племенно чувство като циганите и за тях останалият свят се състоеше от натрапници.
Денем сергиите на незаконните улични търговци просто блокираха достъпа до магазините. Местата на тротоара се „купуваха“ от корейски гангстери, които въпреки затвореното битие на квартала бяха узурпирали контрола върху институционализирания бандитизъм в Тепито. Мексико бе на трето място след Русия и Китай в търговията с пиратски стоки. Всички стоки — от презервативите до хайвера — се продаваха с фалшиви етикети. Тепито бе пулсиращото сърце на контрабандната търговия.
Бе взел такси, но в един момент шофьорът отказа да продължи по-нататък. Тексасецът слезе от колата и продължи пеш из лабиринта.
От време на време спираше в нишите пред портите, около които миришеше на урина и древен камък. Напрягаше слух. Потеше се въпреки факта, че Мексико Сити с разположен в долина с надморска височина 2200 метра, заобиколена от почти два пъти по-високи планини, и нощите тук винаги са студени. После тръгваше отново.
Улица „Самара“ тънеше в тишина. Встрани от утъпканата ивица тя вонеше ужасно дори през деня — смрадта на каналните нечистотии се смесваше с миризмата на пържен лук и прах. Плоските фасади на къщите бяха голи, без никаква украса. От време на време, докато крачеше през жълтеникавите сенки, отблясъците от телевизионни екрани просветваха през процепите на щори или се отразяваха от таваните на стаи на втория етаж с отворени прозорци. Дочуваше откъслечни патетични гласове от сапунени сериали или невъздържания смях от някоя комедия. Но през повечето време чуваше единствено стъпките си, които хрущяха приглушено по ситните камъчета. Обувката му попадна върху нещо меко и миг след това той долови острия мирис на животински изпражнения.
Трябва да е тук някъде.
Изведнъж на няколко метра пред него се отвори врата и в смътната светлина се появи силуетът. Човекът вдигна ръка, давайки знак на тексасеца да влезе. Макар никога да не се бе срещал с екипа в Тепито, той знаеше какъв е редът. Обърна се и влезе.
Голата крушка на тавана хвърляше мъждива светлина в помещението. Той вдигна ръце, докато кореецът го опипваше за оръжие. Пазачът бе облечен в безформена риза и спортни обувки. Носеше през рамо карабина М16 с рязана цев.
Последва го в тъмна стая и оттам — във вътрешен двор. Същата жълтеникава светлина като на улицата. Дворът бе обрасъл с хилави бананови палми. Имаше и други стаи, някои с тъмни, други с едва мъждукащи прозорци. Втори кореец се присъедини към тях, а откъм сенките изникна късокосместо куче и започна да души краката и ръката му с влажния си нос единственото мило същество, което щеше да срещне през тази нощ. Стигнаха до външното стълбище и се заизкачваха нагоре.
На втория етаж свърнаха по коридора и стигнаха до друга врата, пред която също стоеше пазач. Влязоха, прекъсвайки съсредоточения разговор на трима мъже, насядали около малка дървена маса. Нито един от тях не беше кореец или американец. Нито пък мексиканец.
— Джуд — обяви мъжът, който седеше с гръб към вратата, след като се обърна да види тексасеца. Казваше се Ахмад. Когато се изправи, за да си стиснат ръце, по лицето му нямаше и следа от усмивка, а очите му се впериха в новодошлия с болезнена сериозност. Нещо не беше наред.
— Халил — поздрави тексасецът, кимвайки към мъж на неговата възраст, който седеше срещу Ахмад.
Халил не се бе бръснал от няколко дни и изглеждаше недоспал. Беше намръщен и не протегна ръка.
Третият на масата бе непознат. Седеше срещу празен четвърти стол. Тексасецът го погледна самонадеяно, показвайки, че очаква да чуе име. Това бе игра и беше важно как я играеш.
Онзи дори не го погледна и очевидно нямаше намерение да се представя. Бе с хлътнали бузи, с мургав нездрав цвят на кожата, плешив, със слаби тесни рамене, поради което главата му изглеждаше несъразмерно голяма за тялото. В дълбоката гънка в дясното ъгълче на устата му имаше тъмна бенка с големината на стафида. Без да вдига очи, той се наведе напред и отпи глътка чай от чашата пред себе си, като я държеше за ръба, не за дръжката.
— Моля — каза Ахмад и посочи четвъртия стол. — Заповядай при нас.