Взе ключовете за колата от червената глинена купа върху барплота и слезе в гаража по витата стълба. Качи се в стария черен „Триумф TR3“, реликва от времето, когато бе живял в Лондон през седемдесетте, и запали мотора. Дълга, постепенно изкачваща се алея, изсечена в скалите, извеждаше от гаража, минаваше през тунел от сплетените клони на кедрите и излизаше на Камино Кабо.
До Фар Пойнт Грил бяха седем минути път. Седна на любимата си маса в нишата край прозореца и докато ядеше пържените скариди, подправени с лимонов сок, наблюдаваше лодките в езерото долу.
Мислеше си за Бека Хейбър. Страхотна история, няма що, а ако се окажеше, че черепът наистина е на съпруга й, това щеше да е само началото. Тоест, ако историята беше истинска. Част от нея може би е истина, предположи той, но коя точно? Всъщност няма значение. Тя притежаваше черепа и каквато и да бе историята му, струваше си да възстанови лицето, за да се освободи от бремето на неизвестността.
В работата си Бърн винаги влагаше донкихотовско усърдие. Анонимни черепи бяха пръснати по всички континенти в света вследствие на войни, метежи, масови убийства и кланета. Чувстваше, че е призван да превърне безликата тривиална смърт в поредица от индивидуални съдби и лица. Знаеше, че това бе част от всеобхватния замисъл.
От друга страна, не беше дреболия да даде самоличност, история и някакво възмездие на нещо, което преди е било само един захвърлен череп.
Лапна последната скарида, отпи още една глътка от чая с лед, бръкна в джоба си, извади петнайсет долара и ги остави на масата. Сумата покриваше цената на храната плюс щедър бакшиш. Махна с ръка на Кейти, която стоеше зад бара. Тя се усмихна, изпрати му въздушна целувка и той си тръгна. Познатият ритуал, повтарящ се два-три пъти седмично.
Като се върна в ателието, пусна три диска — „Малко тъжен“ на Майлс Дейвис, „Джаз към полунощ“ на Елингтън и Стрейхорн и изпълнения на Декстър Гордън. При първите звуци на тромпета на Дейвис той се залови за работа.
Една от работните маси беше подготвена за предварителните процедури. Бърн сложи черепа върху корков пръстен и прикрепи долната челюст към него със специално бързо съхнещо лепило. Докато лепилото се втвърдяваше, той започна да реже на малки парченца гумените пълнители, които използваше, за да маркира върху черепа плътността на тъканта. Беше запаметил основните двайсет и една точки от черепа на бялата раса и докато нареже, номерира в единия край и подреди маркерите на масата, черепът бе готов.
Регулируемата стойка бе вече сглобена в единия край на масата. Бърн намести арматурата в долната част на черепа и я закрепи. После постави арматурата върху собствената й основа, завинтена за масата, и здраво стегна черепа.
Като приключи с това, започна да лепи различните по дължина номерирани маркери върху предварително определените точки. Всеки маркер отбелязваше приблизителната дебелина на плътта съгласно възприетите антропологически спецификации. Деликатен процес, но опитът го бе научил да намира точното положение на маркерите, като ги мести насам-натам в зависимост от конкретните особености на всеки череп.
Приключи с маркерите и внимателно понамести черепа. Зареди фотоапарата, монтиран на статив в другия край на масата — разстоянието и ъгълът бяха предварително определени, за да се избегне изкривяване на перспективата, и насочи осветлението чрез рефлектори. После направи снимки на черепа в профил и анфас.
После увеличи звука на уредбата и влезе в тъмната стаичка, за да промие филма. Когато излезе оттам, тромпетът на Джо Томас тъкмо започваше „Черна пеперуда“. Докато снимките съхнеха, той доближи един до друг двата статива — единият за фронталните, другият за профилните. Черепът с маркерите бе пред него.
Докато нахвърляше скиците върху двата листа паус, закрепени върху снимките на черепа с маркерите, следобедните сенки по повърхността на езерото се удължиха. Прехвърляйки се от едната на другата снимка, той работеше сръчно и уверено. Дългогодишният опит му помагаше бързо да взима решения. Наблягаше на най-характерните за черепа черги, а там, където липсваше костна структура, за да го насочва, умишлено оставяше поле за различни варианти. Клепачите и веждите бяха два елемента, при които подхождаше по следния начин: при фронталния план рисуваше очите с различни характеристики, като оставяше окончателния вариант за по-нататък, когато щеше да има повече информация и на практика вече щеше да е започнал същинската реконструкция.
По здрач бе свършил по-голямата част от работата: двете версии на образа на съпруга на Бека Хейбър го гледаха от стативите. Но нещо в тях не му харесаше. Нещо не беше в ред, а не можеше да разбере какво точно. Разгледа двете рисунки с помощта на едно от трите огледала, които местеше около стативите, когато рисуваше или скулптираше, за да следи какво прави от друга перспектива. Но в случая това не му помогна. Имаше нещо в рисунките, което не го удовлетворяваше. И, кой знае защо, го смущаваше.
Бе работил достатъчно дълго.