Не си стиснаха ръцете, макар да не се бяха виждали почти цяла година. Въпреки факта, че не се харесваха много, работеха заедно по операция, определена като „безотчетна“. Това бе ново обозначение за специален вид операции, подсказващо, че те са по-скоро нелегални, отколкото секретни. Тоест че освен за шепа хора — неколцина от Оперативен отдел към ЦРУ и няколко души от Националния съвет за сигурност — операцията не съществуваше.
Гордън се огледа. Бяха сами. Светлината се процеждаше през щори на хоризонтални ивици и осветяваше мебелите, закупени на едро през 1975 г. Въздухът беше застоял и тежък, с дъх на стомашни газове. На леглото лежеше отворено куфарче с разбъркано съдържание, сякаш нещо е било набързо измъкнато изпод внимателно подредените вещи в него.
Кевърн взе дистанционното от масичката в ъгъла и се отпусна тежко в креслото до стената, под прозореца със синята светлина.
— Доста време мина — каза Гордън. — Монтевидео.
— Да, да, Монтевидео — изсумтя Кевърн.
Под струящата върху него светлина повече приличаше на сянка, отколкото на човек от плът и кръв. Протегна дебелата си ръка и екранът на телевизора трепна. Той зяпна в него.
Гордън огледа профила на Кевърн на бледите отблясъци от екрана на телевизора. Бе напълнял, но все още в добра форма. Военната прическа я нямаше, макар косата му да бе също както преди късо подстригана и добре поддържана. Беше прилично облечен, не с джинсите и разкриващата мускулите му тениска от предишните години, но дрехите му не можеха да скрият напълняването. Лекс бе в разузнаването и участваше в специалните операции от дълго време. Това винаги щеше да му личи.
— Е, какво има? — попита Гордън и седна на пластмасовия стол. Имаше и канапе, но той не искаше да сяда там. Представи си тапицерията, дълбоко пропита със зловония от безкрайното шествие на временни обитатели с лоши хигиенни навици.
Кевърн му се бе обадил по кодираната линия от Мексико Сити рано същата сутрин, за да се уговорят. Без обяснения. Но на Гордън не му трябваха обяснения. През последните шест седмици няколкото души от екипа на операция „Проливен дъжд“ говореха само за едно. Кевърн сигурно носеше нещо изключително важно.
— Получих го преди месец — каза Кевърн, без да отговаря на въпроса.
— Какво е то?
— Виж сам.
Дискът се завъртя.
Наблюдателна камера: трима мъже седят около маса. Камерата е разположена високо зад плешивия, чието лице не се вижда. Образът е леко изкривен от широкоъгълните лещи. Двамата, чиито лица се виждат, вероятно са от Близкия изток. Гласове отвън. В обсега на камерата отдясно влиза кореец, който държи автомат, следван от бял мъж и от още един кореец.
Гордън застина. Подпря лакти на коленете си и се наведе напред.
Тримата мъже разменят по няколко думи; след това плешивият внезапно скача на крака, събаря чашите и чинийките на малката масичка и плюе в лицето на белия. Единият кореец хваща ръцете му изотзад и ги извива на гърба му, при което ясно се чува звук от счупена кост. Белият крещи от болка. Връзват ръцете му на гърба, а краката му — за краката на стола „Jasus! Jasus!“, крещи плешивият, наведен над масата.
— „Шпионин! Шпионин!“ — преведе Кевърн с нисък дрезгав глас.
Появява се мъж в анцуг, който допира електрически кабели от двете страни на врата на белия. Тялото на стола се разтърсва. Изведнъж другите двама скачат на крака, крещят, единият вдига ръка и стреля в мъжа срещу себе си. Изстрелът отнася задната част на черепа му. Кабелите отново се допират до тялото на белия и то отново се разтърсва. След това плешивият вади нож и докато някой държи главата на зашеметения бял, бързо отрязва езика му.
— О, мамка му! — изруга Гордън.
Плешивият плясва белия през лицето с езика, после го хвърля на кучето, което мигом го поглъща.
— О, господи! — Гордън се облегна на стола си.
Белият бавно се дави в собствената си кръв. Останалите стоят и гледат. Плешивият казва нещо. Някой отговаря. Когато накрая белият умира, плешивият забива ножа си в гърдите му и го оставя там. В това време другите излизат от стаята. Камерата работи още няколко минути, но единственото, което записва, е тишината и неподвижните тела на двамата мъртви. После екранът потъмня.
Кевърн изключи плейъра.
Лицето на Гордън гореше. Макар и неохотно, те бяха приели вероятността Джуд Лърнър да е мъртъв, но потвърждението й бе прекалено жестоко. Той се изправи, приближи се до плейъра, извади диска и се върна на стола си.
— Откъде взе това, Лекс? Какво става тук?
— Мексиканската федерална агенция за разследвания — отвърна Кевърн. — Следили са ливанците почти цял месец. Дори не подозирали с какво разполагат. Бях там и разпитах ченгетата. Нещо ново? Нещо интересно? Агентът казва: „Pues, tenemos este“, тоест „Ето, това имаме“. „Дай да видя“, казвам аз. — Кевърн посочи телевизора. — И ми показа това.
Гордън просто поклати глава. Всемогъщи боже.
Кевърн извърна глава и изсумтя. Бог знае какво искаше да каже с този жест.
— В Мексико има половин милион ливанци — каза Гордън. — Защо са следили точно тия момчета?
— Дрога — така каза моят човек.
— Само дрога?
— Така каза.