Кевърн млъкна и погледна Гордън като професор, който предизвикателно гледа най-умния си студент, очаквайки отговор от него преди всички останали в залата.
— Не разбирам, Лекс.
Кевърн се усмихна.
— Това е гениалното тук, Горди. Байда също няма да разбере.
Кевърн се изправи и се приближи до оръфаното куфарче на леглото. Повдигна купчината дрехи и извади отдолу папка. После се върна на мястото си и я хвърли в скута на Гордън.
Гордън видя червената ивица върху папката и червената пирамида до името. Това беше кодовата емблема на новата категория оперативни агенти на ЦРУ, пазена в пълна секретност от системата за сигурност на Управлението. Джуд Лърнър бе един от малцината служители, чието досие №201 беше с такава червена пирамида и за когото имаше и отделна папка с червеи кант с гриф „Строго поверително“.
Гордън все още не знаеше какво да очаква и Кевърн разбра това по израза на лицето му.
— Знаеш какво има в папката, нали? — попита Кевърн.
— Познавам си хората, Лекс.
Кевърн седна във фотьойла си и изсумтя. Проследи с поглед как Гордън отваря папката и разлиства страниците. Не му отне много време. Кевърн бе отбелязал с маркер нужния документ и бе прикрепил към него с кламер листче с бележки. На Гордън дори не му се наложи да ги чете.
Той погледна Кевърн, който седеше с невъзмутимо изражение.
— Ти си се побъркал окончателно — каза Гордън.
— Може и така да се каже — отвърна Кевърн.
— Какво си направил, по дяволите?
— От теб искам две неща — каза Кевърн. — Първо, да поддържаш легендата, че групата на Байда е ликвидирана заради дрога. — Очите му се втренчиха в Гордън. — И да ми издействаш разрешение за операцията с Бърн, която вече е в ход. Искам да го направиш на всяка цена.
Към седем часа на другата сутрин Бърн вече беше облян в пот. Само по къси панталони и маратонки, той се катереше по скалите под къщата и трупаше на брега камара от тежки камъни — подготвяше основите на бетонния пристан. Вършеше това всяка сутрин от два месеца, ставаше рано и работеше по няколко часа, преди да вземе душ и да закуси.
Към осем часа вече бе пред статива и полагаше първите контури на рисунката, в която Бека Хейбър се надяваше да разпознае лицето на мъжа си. Малко след десет пристигнаха Алис и майка й.
— Здрасти, Пол — каза Дана от най-горното стъпало, след като влязоха в ателието.
— Добро утро! — поздрави бодро Алис, заряза майка си и хукна към стъклената стена над езерото, профучавайки край Бърн. Пристъпи навън и подпря лакти на парапета на терасата. Няколко платноходки тъкмо се показваха иззад носа, преграждащ яхтклуба.
Бърн пресрещна Дана при стълбите и я целуна по бузата.
— Охо, ухаеш на хубаво! — поласка я той.
— Нов парфюм — усмихна се тя.
— Невероятен е — каза той. — Кафе?
— Не, благодаря. Исках само да ти кажа здрасти. Последните няколко пъти оставях Алис, без да слизам от колата. Не сме говорили с теб цяла седмица. Как я караш?
— Чудесно, благодаря. Слушай, вчера, когато взе Алис, не ти ли се стори малко особена?
— Да, забелязах. Но нали знаеш, Пол, вече съм свикнала с нейните странности. В нашия дом ненормалното отдавна вече е нормално. — Тя се усмихна тъжно и погледна Алис, която стоеше на терасата. После отново насочи вниманието си към Бърн. — Защо, случило ли се е нещо?
Той й разказа колко се бе ядосала Алис на Бека Хейбър и двамата се разсмяха.
Дана Ло беше красива жена, единствената телевизионна водеща китайка в Атланта, където бе срещнала Филип. Бърн и Тес се запознаха с нея, когато двамата с Филип още не бяха женени, и това бе началото на едно чудесно приятелство. По-късно се роди Алис и те я приеха като своя дъщеря, което ги сближи още повече.
Когато Алис бе в прогимназията, започна да кани приятелките си в дома на Бърн, където оставаха да спят и по цяла нощ си приказваха. Тес ги водеше на кино, вечер им приготвяше разни вкуснотии на терасата и им правеше пуканки за среднощните разтвори. Плуваха и се разхождаха с малката яхта, която Бърн им купи и която държаха в заливчето. Тес обожаваше момичетата и с умиление ги наблюдаваше как растат. Те също обичаха леля Тес.
След още няколко минути Дана се сбогува с Алис и си тръгна. Бърн се върна към статива, до който Алис вече бе придърпала табуретката си и съсредоточено разглеждаше двете рисунки на лицето, появило се върху хартията през последните два часа.
— Това е една и съща много лилава смес — каза тя загрижено. После погледна намръщено Бърн. — Защо вървиш под видяно небе?
— Какво има? — попита я Бърн.
Стоеше пред рисунките, а Алис седеше на табуретката до него. Ухаеше на утринна свежест и лек парфюм.
— Поемаш далеч повече, отколкото може да свърши моливът — отвърна бавно тя с лека нотка на раздразнение.