Всичко ставаше твърде бързо. Любопитството на Бърн го отвеждаше по-далеч, отколкото бе очаквал. Здравият разум трябваше отдавна да се е намесил. Трябваше да му подскаже: Иди при адвоката си и му кажи, че някой ти е донесъл черепа на брат ти в кутия — брат, за чието съществуване никога не си подозирал. После го попитай какво, по дяволите, да правиш.
Мондрагон се наведе леко напред, почти излагайки на показ лицето си. Изглежда, искаше да бъде чут добре.
— Мистър Бърн — заговори той, — брат ви беше… важна фигура в този потаен свят. Той е малък и в него се взимат решения и предприемат действия, които оказват влияние във времена и места далеч от него. Хората, за които работеше, знаеха повече за него, отколкото той самият за себе си. Това не е необичайно в неговата професия. Това е начинът, по който съществува техният свят. Той го знаеше и приемаше.
Намекът бе, че Бърн ще постъпи разумно, ако направи същото.
— Вижте — каза Бърн, — всичко това звучи много интересно, но аз не знам кой, по дяволите, сте вие. Не знам дали казвате истината за… брат ми, за това, че е бил агент от разузнаването, за ЦРУ… за всичко. Дори не знам дали трябва да седя тук и да разговарям с вас. Не ми се струва много редно.
— Не ви се струва редно? — Тонът на Мондрагон бе изпълнен с презрение. — Разбирам. Добре, мистър Бърн, кажете ми какво искате да направя, за да се почувствате по-спокойно и за да ми повярвате.
Какво искам? Добър въпрос — все едно да вдигаш мизата в игра на покер. Дали иска да продължи играта? По-скоро, да. Вместо да си тръгне веднага оттук, той седеше и разговаряше с един мъж без лице и се оставяше с всеки изминал миг да бъде въвличан все по-дълбоко в игра, която и най-големият глупак би разбрал, че е опасна и пълна с мрачна неизвестност.
И все пак, докато всичко това се случваше, той се питаше дали желанието му да продължи има нещо общо с новооткритото му второ „аз“. Дали същите елементи в ДНК на Джуд, които са го накарали да заживее в тъмния шпионски свят, описан от Мондрагон, сега осигуряваха на Бърн необходимите средства, за да го последва… поне донякъде? Бе като труднопреодолимо гравитационно привличане.
— Познавам един човек от разузнавателния отдел на полицията в Хюстън — чу се Бърн да казва. — Ако той ми каже, че съм в добра компания, ще му повярвам.
— Как се казва?
— Мичъл Купър.
Мондрагон кимна.
— Ще ви оставя за малко, за да се обадя по телефона. Като се върна, ще продължим разговора си.
Той се изправи и се отдалечи в сенките. Почти веднага младата жена се появи отново. Този път като че най-после забеляза Бърн и се усмихна.
— Предполагам, че бихте пийнали нещо — каза тя.
Беше права.
— Джин и тоник — отвърна той. — И голям резен лимон, ако имате.
Тя кимна и излезе. Бърн дълбоко си пое въздух. Тая история като че нямаше край. Продължаваше да се разнищва в неизвестността, пренебрегвайки всички закони на гравитацията. Какво ли би могло да го върне обратно?
Жената донесе питието. Той остана сам. Чакаше, пийваше. Джинът му дойде добре. На няколко пъти се обърна, за да види лицата. Господи. Гледаше града, проблясваш в тъмнината зад фотьойла на Мондрагон. Беше вечер, която едва ли щеше да забрави скоро.
Бе почти привършил питието си, когато жената отново влезе. Приближи се до него и му подаде мобилен телефон.
— Мистър Купър — каза тя.
Бърн взе телефона и прочисти гърлото си.
— Мичъл?
— Да, Пол. Добре ли си?
— Да, добре съм. Благодаря, че се обаждаш.
— Виж, предполагам, че вече си разбрал за какво става дума. Току-що ми се обади един мой приятел. Няма да ти казвам името му. Работи в ЦРУ, Пол. Но всъщност ти може би знаеш повече от мен.
Той млъкна, очаквайки отговор, но Бърн не реагира. Купър продължи:
— Както и да е, познавам този човек от много години, работили сме заедно и мога да ти кажа, че е… надежден. Аз му имам доверие. Разбрах, че искаш да го чуеш от мен. Бих му се доверил за всичко. Той ми каза, че разговаряш с някого — не ми каза името му. Каза, че можеш да му имаш доверие. Можеш да му вярваш.
— Е, добре тогава.
— Слушай сега — добави Купър. — Моят човек казва, че не знае какво стана там, но… Е, тия хора са малко особени понякога. В момента в нашите среди стават странни работи. Просто бъди предпазлив. Както и да е, искам да знаеш, че имам пълно доверие на човека, който ми се обади. Е, не мога да кажа същото за този, с когото разговаряш. Тоест ясно е, че не мога. — Той се поколеба. — Разбра ли ме?
— Да. Благодаря ти.
— Добре. Е, това е. Сигурен ли си, че си добре? Звучиш малко особено.
— Не, добре съм, Мичъл. Благодаря за помощта. Извинявай, че се наложи да те обезпокоим.
— Няма нищо. Всичко е наред. Надявам се, че това искаше да чуеш.
Край. Бърн подаде телефона на жената, която чакаше до него. Тя го взе и излезе.
Мондрагон се появи веднага след като жената излезе. Зае мястото си в тъмния кожен фотьойл, с глава, скрита в сенките както преди. Маншетите на ризата му се белееха в приглушената светлина върху подлакътниците на фотьойла. Сред окръжаващия го сумрак Бърн различаваше само бялото на очите му.
— Впечатлен съм — призна Бърн.