— Да. Това е вторият отговор: ти няма да си в положение, в което да играеш ролята на Джуд, в смисъл, да живееш като него, да общуваш с околните като него. Не, ние просто искаме да го представляваш физически. Трябва да те мислят за него, и толкова. Няма да е необходимо да бъдеш Джуд дълго време.
— Каква точно е целта?
— Засега просто да се възстанови контактът с Байда. Помогни ни да спечелим време.
— Прав си за едно нещо — каза Бърн, чувствайки по-силно раздразнение, отколкото показваше. Идеята е абсурдна.
— Не — настоя Мондрагон. — Не е.
Но Бърн не искаше да има нищо общо с това. Защо не му бяха пратили служител на ЦРУ с официална молба? Защо трябваше да научава кой е Мондрагон по толкова обиколен начин? Беше му все едно за кого работи той, но знаеше, че колкото повече човек се отдалечава от съществуващите официални правила за извършването на каквото и да било, толкова повече се приближава към дейности, които никога не виждат дневна светлина. Той не искаше да има нищо общо с мрака.
Погледна елегантно облечения Мондрагон, обезглавен от сянката, и съзря въплъщението на заплахата. Това бе обратната страна на огледалото, където вместо сцената със самовлюбената кралица виждаше зловещото олицетворение на дявола.
— Трябва да има и по-добър начин — каза Бърн.
— Не. Най-добрият начин е този. Това е невероятна възможност. Джуд има брат близнак. А ЦРУ благоразумно са запазили този факт в тайна от мига, в който са го открили. Дори от самия Джуд.
Бърн се хвана за последните думи.
— Джуд не е знаел?
Мондрагон се опита да прикрие колебанието си, като отговори бавно и спокойно.
— Така пише в частта от досието, която ми дадоха. Не е знаел.
— Част от досието?
— В ЦРУ е така, Пол. „Трябва да знам“ е мантра за тези хора. Всички я приемат.
— Защо, по дяволите, не е знаел?
Мълчание. Този път Бърн усети, че немигащите очи го гледат откъм непроницаемите сенки. Долови нова промяна в напрежението в стаята, която никак не му хареса.
— Виж какво — каза Бърн и се наведе напред. — Това не е за мен. Ще трябва да измислите друг начин да си свършите работата.
— Помисли още веднъж, Пол.
— Няма нужда. Аз не съм Джуд. Никой не ми плаща, за да го върша.
— О, ако проблемът е в парите…
— Не. Не е в парите. Не бих го направил, за каквато и да е сума. Разбирам, че онзи тип е терорист и трябва да бъде спрян, но ти ми говориш за нещо, което изисква специално обучение, специални умения, каквито аз нямам.
— Лицето ти. Твоята ДНК. Това са нещата, които никой друг на света не може да ни даде. Какво по-специално от това искаш?
Бърн поклати глава.
— Това е работа на ЦРУ, за бога. Рисковано е. Направо си е самоубийство и аз не искам да участвам в него.
Той се изправи.
— Един момент, Пол — каза Мондрагон със смразяващо хладнокръвие. Младата жена влезе, подаде му папка и зачака. — Имам и друго досие.
Бърн се поколеба.
— Седни — покани го любезно Мондрагон. — Моля.
Бърн остана прав.
Мондрагон твори папката.
— Отнася се за Дана и Филип Ло — каза той. — И за дъщеря им Алис.
От Бърн вероятно се очакваше да реагира в този момент, тъй като Мондрагон млъкна, очаквайки отговор. Но той бе изгубил дар слово. Беше го страх. Още не знаеше от какво, но усещаше инстинктивен страх. Седна.
— Ето как ще стане — каза Мондрагон. — По време на посещенията си при теб Алис често плува в езерото. Тя се преоблича в спалнята на долния етаж, онази, с терасата, от която се слиза към заливчето. Алис е здраво младо момиче с живо въображение. Тя… си фантазира и понякога, докато се преоблича… се опипва и гали. Снимките, с които разполагаме, са много ясни и… недвусмислени.
Бърн бе като парализиран. Мондрагон продължи:
— През годините Джуд често имаше проблеми с дисциплината. Преди няколко години имаше любовница. За да се застраховаме, тя ни осигури известно количество семенна течност. ДНК на тази семенна течност, естествено, е идентична с твоята. Спомняш си, че преди няколко седмици Алис загуби банския си костюм. Майка й се ядоса, но Алис не за пръв път губеше разни неща. Купиха й друг. И забравиха за стария.
Ушите на Бърн забучаха. Мозъкът му се вцепени.
— Това са елементите, които съставляват историята на края на живота ти, Пол — добави Мондрагон и млъкна, за да му даде възможност да осмисли чутото.
Стаята се завъртя пред очите на Бърн. В мозъка му пламнаха искри, а мислите му се замятаха между миналото и бъдещето като в някакъв кошмар.
— Подобни неща — продължи Мондрагон — никога не свършват добре. Не е възможно. Изнасилване, отнемане невинността на момиче с умствени увреждания… Съсипани родители. Предателство и рухване на едно дълго и близко приятелство. Краят на твоята анонимност и репутация. Хората ни са много добри и доказателствата ще бъдат неопровержими. Но дори ако по чудо успееш да се измъкнеш, ще те осъдят медиите и лековерното общество. „Сигурно адвокатът му го е отървал — ще си кажат хората, — но ние знаем, че е направил нещо ужасно с горкото момиче“. — Мондрагон седеше напълно неподвижно. — Раждането на едно подозрение, Пол, оставя незаличимо петно. Нищо не е в състояние да го премахне.
Мълчание.