Минго се обърна, за да види кой е. Клекналото момче държеше лъскав хромиран пистолет, голям колкото главата му. Стиснало го с две ръце, то го вдигна, изпъна ръце, насочи го към Минго и стреля. Откатът бе толкова силен, че ръцете на момчето отхвръкнаха над главата му. Гърмежът бе оглушителен като изстрел от оръдие.
Бърн гледаше вцепенен как момчето смъква пистолета надолу и го мушва в стомаха на Минго, докато приятелят му продължава да го държи да не побегне. Вторият и третият изстрел бяха също толкова силни и запратиха Минго в прегръдките на статуята. Четвърти, пети и шести изстрел, всичките в тялото му. Кръв и парчета от вътрешности се разхвърчаха и оплискаха хората наоколо.
Всичко стана, преди Бърн дори да си е поел дъх.
Жените запищяха и хората се разбягаха във всички посоки. Музиката от самба клуба продължаваше да ехти, но само след миг вече нямаше кой да я слуша. Двете ваксаджийчета побягнаха като деца, счупили някой прозорец с топката си, захвърляйки окървавения пистолет в голите крака на танцьорката.
Изстрелите бяха запратили Минго сред палмите. От бръшляна стърчаха само добре лъснатите му обувки и крачолите на скъпия панталон.
Тогава Бърн също побягна. Беше останал последен. Хукна към най-тъмните улички на Мексико Сити.
Техниците на Кевърн бяха свързали Сузана към мрежата за аудио наблюдение и тя слушаше от новия си мобилен телефон, седнала на ръба на канапето в ателието на Джуд. Когато проехтя първият изстрел, тя скочи на крака. Притисна телефона към ухото си, инстинктивно вдигайки свободната си ръка, за да се предпази от последвалите изстрели, трепвайки при всеки един от тях, без да знае кой е на прицел.
После стана тихо.
Тя дори не се замисли. Грабна дамската си чанта и хукна по стълбите, през апартамента, надолу по общото стълбище на сградата, по Авенида Мексико и после през парка. Трескаво набра някакъв номер, търсейки някое по-тъмно кътче, после се спря насред една от широките алеи.
Сигналите „свободно“ продължиха дълго. Безкрайно. Всеки от тях като звън на камбана, известяваща смъртта на Бърн. Не можеше да повярва. Господи.
— Да! Да! — Гласът му бе като на обезумял.
— Добре ли си?
— Да, да, добре съм. — Той продължаваше да тича. Сузана чуваше задъханото му дишане. — Господи, бяха деца, просто деца. Две деца…
Тя долови невероятното изумление в гласа му.
— Чуй ме — каза тя, напрегнала всяка клетка на мозъка си, за да обмисли плана. — Сам ли си?
— Да… — отговори той, без да спира да тича.
— Чуй ме. Мястото, където ти казах, че Джуд рисуваше танцьорките — не произнасяй името, — помниш ли го?
Не произнасяй името? О, господи. Спомни си. Спомни си. Страниците от досието на Джуд се завъртяха в съзнанието му като листа, подхванати от вятъра.
— Да! Сетих се!
— Вземи такси. И иди там. Ясно? Разбра ли ме?
— Да, добре… Разбрах.
— Сега се отърви от телефона. Хвърли го веднага. Веднага! И бягай по-далеч от него.
Тя хукна през тъмните сенки на парка. Като излезе на Авенида Сонора, махна на едно такси.
Бърн запокити проклетия телефон право в стената на близката сграда и той се разби на парчета. После пробяга още една пряка, без да мисли, с единственото желание да се отдалечи колкото може повече от стрелбата, от телефона, от образите в главата си. Най-накрая спря да си поеме дъх. Облегна се на някаква стена, наведе се и започна да вдишва на големи глътки разредения, ухаещ на асфалт кислород на Мексико Сити.
В съзнанието му изплуваха образи от случилото се. Видя прегърбените рамене на ваксаджийчето, тикнало цевта на огромния пистолет в стомаха на Минго, като всеки нов изстрел издълбаваше все по-дълбока дупка в тялото му. Видя удивеното лице на Минго: изненада, болка, досещане, изумление, ужас. Лице, което потрепваше при всеки изстрел от ръцете на детето убиец, проникващ все по-дълбоко и по-дълбоко в гаснещия му живот.
Кошмар.
Той отново хукна, но на следващата пряка пак трябваше да спре. Господи. Надморската височина. Къде беше? Мамка му. Бе изгубил всякаква ориентация в безумния си бяг без посока. Макар че едва ли се бе отдалечил много, улиците бяха станали тесни и тъмни, а входовете на сградите — като пещери, криещи незнайни ужаси. Малкото хора, които срещаше под дърветата, бързаха да отминат, без да го поглеждат, не желаейки да имат нищо общо с този белязан мъж и дори с нощния въздух, който раздвижваше около себе си.
Вляво, от другата страна на улицата и почти в средата на следващата отсечка с дървета край тротоара, той видя осветен вход и няколко души, които се мотаеха вътре. Спря да тича и се опита да овладее дишането си — не искаше да ги приближи задъхан.
Беше малък хотел с широко отворена входна врата в хладната нощ. Бърн влезе в слабо осветеното фоайе, където видя младо момиче, застанало зад старото извито бюро на рецепцията, възрастна жена, която бършеше пода, и млад мъж, който, изглежда, нямаше друга работа, освен да разговаря с момичето. Всички обърнаха очи към него.