Агентите на Мондрагон бяха на място, смесени с тълпата, макар този път само като наблюдатели, без други задачи, освен осигуряването на повече очи и уши. Всички очакваха, че Байда също ще изпрати свои хора, ако наистина търси възможност да се свърже с Бърн, и Кевърн се надяваше да засекат някои от тях. Доста голям процент от тълпата на улица „Генуа“ принадлежеше към един или друг наблюдателен екип.
При звука от първия изстрел екипът на Кевърн изскочи от колата, паркирана близо до френското посолство на улица „Ница“. Но още преди да са стъпили на асфалта, проехтя и последният изстрел, а когато стигнаха до ъгъл на улица „Хамбург“, се сблъскаха с вълна от крещящи демонстрант, тичащи срещу тях.
След като най-после успяха да си проправят път, танцьорката на самба танцуваше сама, макар че някои от бягащите вече забавяха ход и започваха да поглеждат назад от по-безопасно разстояние. Кевърн се шмугна сред палмите и се изцапа с кръв до лактите, докато измъкне портфейла на Минго.
След това си отидоха, оставяйки на полицията да открие трупа и сама да направи безуспешен опит да разследва убийството.
Малко по-късно, когато се върнаха при колата, Кевърн откри, че Сузана не отговаря нито на специалния, нито на обикновения кодиран телефон. Но апаратурата бе засякла обаждането й до Бърн.
Хората на Кевърн веднага започнаха да локализират сигналите от двата телефона чрез системата за сателитно проследяване. Бърн не се движеше.
Докато колата обикаляше улиците, отдалечавайки се от хаоса в Зона Роса, Кевърн премисляше вероятните отговори на въпроса защо сигналът на Бърн е неподвижен. Бил е убит. Или отвлечен, при което е захвърлил телефона. Каквито и да бяха причините Сузана да не отговаря, просто трябваше да й се довери.
Той се приведе на седалката и прослуша няколко пъти записа на разговора между Бърн и Минго. „Отидоха там, където каза ти, и свършиха каквото беше заръчал“. Кевърн го пусна още веднъж и погледна агента, който седеше на задната седалка. „Намерих жена, която има каквото искаш“.
— За какво, по дяволите, става дума? — изсумтя Кевърн.
Джак Петерсън не отговори. Беше работил под прикритие в Латинска Америка тринайсет години. Буенос Айрес, Игуасу Фолс, Богота, Сао Пауло. За последен път бе работил с Кевърн в Колумбия. Наведе се и се заслуша, клатейки глава.
— Мамка му! — изруга Кевърн. Превъртя лентата до отговора на Бърн: „Нима?“ Още веднъж. „Нима?“ Още веднъж. После: „Е?“ Още веднъж: „Е?“
Тук разговорът свърши. Чуваше се само музиката. Самба.
Първият изстрел. Писъци. После и останалите в бърза поредица.
Кевърн не ги прослуша втори път.
Следваха сигнала от телефона на Бърн, като караха бавно и прослушваха движението по тротоарите. Когато приближиха сигнала от тъмната улица, пешеходците изчезнаха напълно. Накрая, на десетина пресечки от Зона Роса, намериха парчетата от телефона на Бърн, пръснати по тротоара.
Петерсън най-после успя да се свърже с Кито Лопес, шеф на операциите на Мондрагон, но той докладва, че всичко е станало толкова бързо, че не успели да огледат тълпата. Истината беше, че никой не беше очаквал убийство, не и по време на среща между партньори, и то ги бе заварило неподготвени.
— Между другото — каза Кито, — Минго е предал нещо на Бърн, някакво листче хартия. Бърн го е прочел и го е сложил в джоба си.
Кевърн стоеше на тъмния тротоар и слушаше доклада на Петерсън, докато мислено анализираше действията на Сузана. Колата работеше на празен ход с отворени задни врати. Лупе Нерво, една от жените в екипа му, бе събрала парчетата от телефона и сега ги прехвърляше из ръцете си, сякаш се опитваше да го сглоби. Като че ли вече имаше някакво значение.
— Кучият му син — изсумтя Кевърн.
Петерсън запали цигара.
— Този тип е продължавал да рови, макар да е мислел, че Джуд е мъртъв. Според мен е потвърдил нещо, което Джуд е подозирал. Може би написаното на онова листче.
— Така изглежда — отвърна сопнато Кевърн. Беше ядосан. Не разбираше какво става.
— Би било погрешно да правим прибързани изводи — каза Петерсън по-скоро на себе си, сякаш разсъждаваше на глас. — Убийството може да няма никаква връзка с това, което Минго е казал на Бърн.
По улицата подухна лек, натежал от влага ветрец. Дъждовните облаци не се бяха разнесли и започна да пада мъгла. Кевърн я почувства върху лицето си и я забеляза да се стеле около няколкото лампи по протежение на чезнещата улица.
— Лекс — обади се Маги Селърс, другата жена в екипа, която седеше в колата с отворена врата и наблюдаваше сигнала от телефона на Сузана върху екрана на проследяващото устройство. — Тя е наблизо. Южният край на квартал Рома.
Лупе се бе прибрала в колата, за да се скрие от сгъстяващата се мъгла.
Петерсън се прегърби, вдигна яката на ризата си, хвърли цигарата той никога не ги пушеше докрай — и я стъпка с крак.
— Имам й доверие — каза Кевърн, като че Петерсън го бе попитал. Продължаваше да се взира в далечината. — Тя ще направи каквото трябва. — Не откъсваше очи от улицата, която се губеше в мрака и мъглата. — Да влизаме в колата и да видим накъде се движи.