— Но си чул стрелбата.
— Да. И си плюх на петите.
— Знаеш ли какво е станало?
— Чух… на улицата, като всички останали.
Байда кимна замислено.
— Защо се кри толкова време?
— Нямах нищо общо с онова в Тепито. Просто исках да съм напълно сигурен, че слуховете от улицата са верни, преди да се покажа отново.
Откъм вътрешния двор се чуха викове, после някой на втория етаж хукна да бяга. Байда не обърна внимание. Продължаваше настойчиво да се взира в Бърн. Като че бе намислил нещо, може би някакво решение, но Бърн можеше само да предполага, че е свързано с Джуд. Опита се да проследи логиката, начина, по който Джуд би разсъждавал и би изиграл ролята си.
— Какво точно вършеше Доминго Хуерта за теб?
Въпросът дойде от Сабела, който досега бе седял мълчаливо, наблюдавайки Бърн. Бе отпил веднъж от бялата си чашка. Кафе, предположи Бърн.
— Ти знаеш — отговори той. — Нали говорихме за това в Сиудад дел Есте.
— И не си се свързвал с него, докато си чакал през последните седмици?
— Много добре знаете, че не съм. — Бърн се втренчи в Сабела. — Нали го следяхте.
— За кого още работи той?
— Не ми е казвал.
— Работи само за теб, така ли?
— Не. Не мога да си го позволя.
— Тогава за кого още?
Бърн погледна Байда, който мълчеше и го наблюдаваше, после отново Сабела.
— Какво, по дяволите, ви става? Какво има?
— След като изчезна — продължи Сабела, — Доминго започнала те търси там, където не му беше работа да си пъха носа.
— Не му беше работа ли?
— Какво имаше предвид днес, когато каза, че е свършил каквото си му наредил? Че е намерил жена, която има каквото ти трябва?
Бърн усети, че го облива топла вълна. Беше влудяващо неконтролируема. Нямаше да издържи.
— Имам клиент, който търси определен вид антични статуетки. Бях чул за една жена, която има такива. Предполагам, че това е искал да ми каже.
— Как се казва жената?
— Не мога да ви кажа. Не споменавам вашите имена пред други хора. Не споменавам и нейното. Принцип. Помага ми да оцелея в бизнеса. Това вдъхва доверие.
— Къде живее?
Бърн поклати глава.
— Не.
Сабела си замълча. Двамата мъже седяха в приглушената медночервена светлина и го наблюдаваха. Не се поглеждаха и не разговаряха помежду си и въпреки това на Бърн му се струваше, че и двамата претеглят отговорите му на една и съща везна, че използват едни и същи критерии, за да преценят дали го бива… или не.
Листчето хартия в джоба му изгаряше слабините му като въглен.
— Сигурен ли си, че това е имал предвид? — попита Байда.
— Казах, че така предполагам. Нямам причини да мисля друго. Но той умря и не мога да съм сигурен.
Те не казаха нищо, просто продължиха да го гледат мълчаливо. Бърн се уплаши. Малкото смелост, която бе събрал, изведнъж се бе изпарила. Това е контрабандна сделка, напомни си той. Контрабанда. Просто контрабанда. Тероризмът не е на масата.
— Вижте — каза той. — Ако вече не проявявате интерес, няма проблем. И без това не се чувствам особено удобно покрай вашите шибани наркооперации. Но не забравяйте, че вашите хора сами дойдоха при мен, а не обратното. Не искам да ви се бъркам в бизнеса. Мога да си тръгна. Проста работа.
Чуха се още тичащи стъпки.
Чакаше реакцията на Байда, но той седеше неподвижно като сфинкс — красив сфинкс, лъхащ на кръв, с огърлица от мъртви души. Бърн си спомни какво бе написал за него Джуд — нещо като поема в бял стих за този безкрайно приятен човек, който същевременно бе недостоен за собствената си личност.
— Кога за последен път беше в Остин? — попита Байда.
Въпросът направо зашемети Бърн. Исусе Христе. Догади му се. Байда знаеше. Бърн нямаше да си тръгне оттук жив. И тогава внезапно се сети: Остин беше родният град на Джуд и градът на най-скъпите спомени на Байда от прекрасните студентски години, преди светът да обърне към него жестокото си лице.
Джуд бе писал, че Байда обича да си припомня онези години: уличките, гледката от околните хълмове (дали е същата?), някой бар (дали още е там?), кафене, книжарница. Подробности. Миниатюрите на паметта, дребните неща, които стават все по-големи и по-големи, докато времето ги изтласква все по-назад и по-назад и все повече започват да ни липсват.
— Преди три месеца, може би — отговори Бърн.
— През април — каза Байда с по-приветлив глас. — Доста време. — Направи пауза и продължи: — Имах приятел, чието семейство имаше къща на езерото. Езерото Остин.
Бърн едва не припадна. Какво означаваше това? Знаеше ли все пак? Играеше ли си с него?
— Постоянно ходех у тях. Красиво място. Идилично. Плувахме из езерото и гледахме как хората карат водни ски. Онези гористи брегове. Там са си още, нали?
— Да.
— Името му беше… чакай да си спомня… Холбрук. Познаваш ли го?
— Не.
Байда кимна, съгласявайки се, че това би било щастлива случайност. Продължаваше да се взира в Бърн, който имаше чувството, че чете мислите му, че всеки път, когато измъкваше отговор от него, червената стрелка на детектора му регистрира заключението „Това не е Джуд“.