Внезапно в съзнанието му се появи Алис. Щеше да се пръсне от смях, ако можеше да види жалкото му изпълнение. Щеше да му се присмива и подиграва на своя странен език, щеше да го имитира безпощадно, без да се опитва да крие какво мисли за опита му да играе ролята на човек, когото никога не е виждал.
Байда седеше мълчаливо. Може би си припомняше времето, прекарано в Остин, езерото, гористите брегове и семейство Холбрук. Това продължи толкова дълго, че Бърн се изнерви.
— Искаме да занесеш в Хюстън един пакет — обади се този път Сабела.
Байда продължаваше да гледа Бърн. Това ли беше? Беше ли преминал теста? Беше ли успял Байда по някакъв мистериозен начин да предаде на Сабела решението си, че Бърн е чист и може да работи за тях? Какво, по дяволите, ставаше тук?
Бърн знаеше само едно: работата му беше да възстанови контакта с Байда, като използва за примамка мнимия контрабанден канал на Джуд. Това бе първият знак в целия този кошмар, че може би ще има възможност наистина да го направи. Искаше му се всичко да свърши. Да се махне оттук.
— Колко голям е пакетът? — попита той.
— Кашон метър на метър — отговори Сабела. — Двайсетина килограма.
— Кога?
— Скоро.
— По-точно?
— Може би утре.
— Откъде трябва да го вземат моите хора? От Гватемала?
— Не. Тук е. В Мексико Сити.
Бърн се замисли.
— Трябва да уведомя хората си, да организирам нещата.
— Нямаме много време — намеси се Байда. — На практика — никакво.
Бърн разбра.
Сабела погледна часовника си.
— Уведоми ни, когато си готов. Ако не се обадиш до десет часа утре сутринта, ще бъдем принудени да потърсим друг начин.
— Добре. Как да се свържа с вас?
— Обади се в англо-американската болница „Каудрей“. По всяко време, но точно петнайсет минути преди или след всеки кръгъл час. Поискай да те свържат с Флор от аптеката. Когато попита кой се обажда, кажи й, че си Луис. Тя ще ти обясни какво да правиш.
Като по даден знак в този момент се разнесоха стъпките на хора в приемната. Високите им гласове отекваха в просторното празно помещение. Някой бързо премина през него, излезе на терасата и се приближи към тях.
— Закарай го, където иска — нареди на английски Сабела на мъжа, който чакаше пред нишата. Тримата се изправиха и Бърн забеляза, че Байда не е едър, но е със здраво телосложение. Той небрежно пъхна ръце в джобовете си.
— Утре до десет — напомни Сабела.
— Да — потвърди Бърн и това беше всичко.
Бърн беше сам на задната седалка на колата. По-голямата част от архитектурната монотонност в Мексико Сити бе създадена през втората половина на двайсети век, когато милионите хора, нахлули в големия град от бедните селски райони, бяха запълнили долината, околните хълмове и проломи с разрастващите се метастази на селища от незаконно построени бедняшки колиби. Избягали от съдбата си в малките селца, където дори усърдната смърт не си правеше труда да ги отнесе, те търсеха надежда сред непознатото, в резултат на което мизерията процъфтяваше с нова сила.
Колата навлезе в една от безрадостните колонии от двуетажни панелни постройки, които започваха да се рушат още преди да е завършил строежът. Улиците бяха тесни, прави, безкрайни и осеяни с дупки. Малкото улични лампи светеха слабо и унило. Въпреки мъглата и затворените прозорци, колата се изпълни с мириса на прах. Сюрреалистичната картина сурова, чужда и заплашителна отразяваше душевното състояние на Бърн.
Шофьорът спря до бордюра, угаси мотора и смъкна прозореца. Зачакаха. Бърн погледна часовника си. Минаха пет минути. Десет. Той свали и своя прозорец. Двайсет. Двайсет и пет. Мобилният телефон на шофьора иззвъня. Той го отвори и го приближи до ухото си.
— Bueno — каза човекът, затвори капачето, запали мотора и потегли.
Остави го пред един от магазините „Санбърн“ на „Пассо де ла Реформа“. Хотел „Четири сезона“ се намираше точно зад ъгъла. Бърн отиде до хотела, влезе в мъжката тоалетна и наплиска лицето си със студена вода. После излезе навън и се приближи до едно от такситата, които винаги се намираха пред хотелите.
През следващия половин час се прехвърли в няколко таксита, сменяйки ги пред големите хотели, тъй като това му осигуряваше добра възможност да излезе от хотела незабелязан. Накрая, придобил известна увереност в използването на трудната техника, той спря за последен път. Слезе от таксито и тръгна пеш по тъмните улички.
Застана под едно лаврово дърво пред едно все още отворено кафене. На около петдесет метра тихата малка уличка излизаше на по-голяма, ярко осветена и оживена. Намираше се на улица „Пасадо“.
Обърна се и погледна към отсрещната страна. Зад четвъртата от паркираните там коли, почти скрита от лавровите дървета, той зърна тясната сграда на малък хотел. Бледосинята неонова реклама над тротоара едва се виждаше през клоните на дърветата: хотел „Паломари“, думите, които Сузана му бе прошепнала в „Синя целувка“, Бърн пресече и влезе.