На рецепцията възрастният човек зад бюрото от тежко тъмно дърво със зелен мраморен плот отгоре, се стресна, като го видя да влиза в малкото фоайе. Името „Паломари“ бе изписано със сини плочки в средата на белия теракотен под. Администраторът, чието лице сякаш не бе виждало слънце от няколко десетилетия, имаше торбички под воднистите очи и неестествено черни тънки мустаци над дългата горна устна. Докато Бърн попълваше фалшиви данни в овехтялата регистрационна книга, човекът, очевидно зарадван на късния посетител, се усмихваше нервно. Бърн долови смущаващия аромат на гардении.
Бе поискал стая 202 на втория етаж, докъдето се стигаше по тясно извито стълбище, простенващо жално при всяка стъпка. На етажа имаше три стаи, а неговата бе по средата на къс полутъмен коридор. Вместо да влезе в нея, той почука тихо на вратата на стая 201.
Тишина. Нищо. Минаха може би няколко секунди — не беше сигурен, тъй като през последните няколко часа времето се бе превърнало в доста разтегливо понятие, — но така или иначе, достатъчно, за да прехвърли мислено всички фатални вероятности: Не е чул правилно името на хотела. Нещо се е случило. Това е капан. Тя е мъртва.
Сузана отвори вратата.
— Господи — промълви той, а тя отстъпи, за да му направи път.
Не бе запалила лампите в стаята, но бе отворила двете крила на прозореца, откъдето проникваха бледи отблясъци от табелата на улицата и от кафенето отсреща. Призрачна, но достатъчна светлина.
Без да каже нищо, Сузана се обърна и отиде до прозореца. Спогледаха се. Лек ветрец раздвижи тънките завеси от двете страни. Само веднъж, като последен дъх.
Той се озърна: легло, нощни шкафчета и по един стол от двете му страни, стар гардероб с огледало до стената срещу леглото. Вратата към банята бе отворена и в рамката й се виждаше старомодна порцеланова тоалетна чиния.
Сузана бе странно мълчалива, но Бърн бе толкова погълнат от себе си, от страховете и объркването си, от облекчението, че я вижда, че не си даваше сметка за необичайността, нито за продължителността на този миг. Може би той бе траял само няколко секунди.
— Пол — каза тя най-сетне, за пръв път наричайки го с малкото му име. — Добре ли си?
Може би не тя, а той се държеше странно. Да, сигурно е така.
— Добре съм — отвърна Бърн.
Не беше вярно, но какво значение имаше?
За миг си помисли, че ако се приближи до нея и я прегърне, както отчаяно му се искаше, тя ще разбере, защото може би самата го искаше. Беше сигурен в това, както във всичко останало, откак бе започнала тази объркана история. После изведнъж осъзна колко абсурдно би било това за нея, колко неочаквано, неуместно… и налудничаво.
— Господи — повтори той. Почувства внезапна слабост. Приближи се до леглото и седна. — По дяволите.
— Говори ли с него? — попита тя.
Напълно логичният й въпрос прекъсна спонтанните му чувства.
Бърн съблече сакото си сакото на Джуд — и го метна върху стола до леглото.
— Да, говорих. Не, не мисля, че се усъмни дали разговаря с Джуд.
— Невероятно.
Разказа й всичко случило се и изречено от мига, в който я остави в „Синя целувка“ до момента, в който почука на вратата й в „Паломари“. Сузана го изслуша мълчаливо, без да го прекъсва с въпроси, без да иска от него да обясни по-подробно.
Отначало стоеше до прозореца, после закрачи из стаята със скръстени ръце. Накрая отново се върна до прозореца и се загледа към улицата. Профилът й се очерта на фона на отблясъците отвън. Когато Бърн свърши, тя се обърна към него.
— Мили боже. — Стоеше неподвижно, скръстила по женски ръце. Гледаше го изпитателно. Слабата светлина отзад й позволяваше да вижда добре лицето му. — Искам да знаеш, че според мен си свършил чудесна работа. Но ще бъда честна с теб: не мислех, че ще се справиш. Съжалявам, но така мислех. Особено след стрелбата…
И млъкна без видима причина.
— И аз не мислех, че ще се справя. Няма значение. Да се залавяме за работа.
— Добре. — Тя отпусна ръце и седна в долния край на леглото. — Добре. Слушай сега. Трябва да ми разкажеш набързо какво се случи преди стрелбата. Чух разговора ви, но искам да знам всичко. Минго повярва ли, че си Джуд? Каква беше реакцията му?
Бърн се обърна. Единият му крак бе върху леглото, другият — на пода. Трябваше му малко време, за да си припомни всичко, за което имаше чувството, че се е случило много отдавна.
В полумрака на стаята в стария хотел, където мебелите бяха пропити с миризмата на нощувалите в нея десетилетия наред безброй обитатели, а стените криеха тайните на безброй съдби, той разказа на Сузана всичко, напрягайки се да си припомни всяка подробност, а тя седеше и слушаше.
Смущаваше го фактът, че си спомня всяка дребна подробност и че преживява отново стреса, страха и паниката. Спомняше си не само фактите, но и емоциите, свързани с тях. Разказът му трудно би могъл да се нарече доклад.
Когато той свърши, тя изчака малко, преди да зададе първия си въпрос. Достатъчно дълго, за да чуе той шумовете от улицата, проникващи през прозореца, и за да осъзнае, че е завалял тих, кротък дъжд.