— Добре, че се случи в Лондон. Там има добри лекари. Спасиха ми живота. — Очите му без клепки пробягаха по тялото на Карлета де Леон. — Имам планове за нея. Но ще изчакам малко. Първо искам да съм сигурен, че няма да можеш да затвориш очи, докато ги осъществявам. Не трябваше да пращаш колумбийци да свършат работата в Лондон. Те са ентусиазирани, но понякога са доста безцеремонни. Освен че са луди, естествено. Казаха ми кой ги е пратил. Казаха да не се страхувам, защото имали строги инструкции да не ме убиват. — Той замълча. — Да не ме убиват… повтори и отново замълча, за да подчертае казаното. — После ме натъпкаха с дрога, всички възможни видове. Казаха, че го правят, за да ме упоят и за да не изпадна в шок. Казаха, че искат да съм в съзнание… Завързаха ме за леглото. Те също взеха дрога. Всякаква. После се заловиха за работа. Отне им безкрайно много часове. Пиха алкохол, пушиха трева, пуснаха музика. От време на време си почиваха, гледаха ме, играеха си с части от лицето ми. Спомням си, че особено се забавляваха с носа ми. Забождаха го на върха на ножовете си и се замерваха с него, смеейки се като идиоти, когато улучеха. После пак пушиха трева. Пиха. Оглеждаха свършеното. Говореха за жени, за секс. После отново започваха да режат.
Мондрагон напръска лицето си. Погледна Карлета де Леон. Дъждът бе отслабнал и ръмеше над площада.
— Беше истинско чудо, че не ме ослепиха — продължи Мондрагон. — Но никога няма да разбера защо оставиха устата, защо не отрязаха устните ми. По някое време в ранните утринни часове просто загубиха интерес към заниманията си. Твърде много трева. Твърде много алкохол. Недостатъчно ум. Изпозаспаха. Тръгнаха си на разсъмване. Не разбрах точно кога. Бях изгубил съзнание. Когато на другия ден дойдоха и видяха какво са направили — бях почти мъртъв от загубата на кръв и късовете от лицето ми бяха пръснати из цялата стая, — решиха, че са отишли твърде далеч и че съм мъртъв. Разбираемо е.
Мондрагон погледна Карлета.
— Също като нея. Обзалагам се, че момчетата не са проверили пулса й. Просто са решили, че е мъртва. Аз също смятам, че е мъртва.
Напръска лицето си и се вгледа продължително в Байда.
— Четири милиона долара, Гази. Това е всичко, което откраднах от теб. А ти прати онези колумбийци, за да направят с мен това… Искаше да живея… така.
Той поклати глава и дълбоко си пое дъх.
— Ще повторя: имах късмет, че се случи в Лондон. Британците ценят дискретността. Моят бизнес мениджър ме откри по-късно същия ден. Тя раздаде достатъчно подкупи — да, дори и британците са подкупни, за да остане случилото се в тайна. Поне за медиите. Чух, че ме смяташ за мъртъв, че онези дрогирани идиоти са ме довършили. Възползвах се от това по най-добрия начин. Продадох къщата си тук и купих друга под чуждо име. Направих всичко възможно — всъщност похарчих цяло състояние, — за да изчезна. Да бъда забравен. Естествено, започнах да кроя планове за теб още от самото начало. Почти три години чакам този момент. Започнах да предлагам същите услуги, които предлагах и преди, но под друго име. Работех с Кито и цяла армия от посредници, които той намираше. Станах господин Никой. Отшелник. Нощна птица. Чрез мрежата от посредници и старите си връзки те следвах неотклонно, но не ми се удаваше възможност да се доближа до теб достатъчно. После ти се появи в Игуасу Фолс, в Сиудад дел Есте. И накрая — бог да те поживи, Гази — ти се върна в Мексико Сити.
Кевърн подаде носната си кърпа през прозореца на таксито, за да я намокри дъждът, после почисти лицето си с трепереща ръка, докато уплашеният до смърт шофьор караше към Санта Луиса. Дъждът бе предизвикал задръствания, които ги забавяха. Кевърн имаше огромна цицина на челото, беше замаян и му се гадеше. Стомахът му щеше да се пръсне. И все пак бе извадил късмет. Беше се измъкнал жив.
Мобилният му телефон бе изхвърчал нанякъде при сблъсъка, така че нямаше връзка с Бърн. Единственият плюс за него в цялата злополучна история бе, че Мондрагон го смята за мъртъв.
Благодарение на проследяващото устройство знаеше къде е бил Бърн по време на телефонния разговор. Знаеше откъде бе говорил Сабела. Беше се съгласил с Бърн, че Сабела вероятно е в стая на горните етажи в северния край на площада.
Но нямаше представа къде се намира Мондрагон. Знаеше как действа кучият му син. Също и Кито. Крият се някъде около площада и чакат хората им на улицата да разбъркат и раздадат картите. А момчетата на Кито ги бива в това, тъй че няма да им отнеме много време. Висенте седи в любимия си мерцедес, вероятно на една пресечка от Хардин Морена. Кевърн се надяваше, че не е закъснял и те не са се преместили на друго място.
Когато стигнаха до Санта Луиса. Кевърн каза на шофьора да обиколи площада на две пресечки разстояние и да намалява в края на всяка улица, за да види дали мерцедесът е там. Забеляза го още на втората улица. Мамка му.
Реши да не рискува и накара шофьора да спре в съседната пресечка.