— Ала се противи на твоето сърдечно влечение, Сесилия, ако глупавото ми самолюбие, което ми позволява да се надявам, не ме е подвело — човек може да полудее от тази мисъл! Вие имате съществени различия и в политическите си възгледи. А, ми се струва, че не може да има щастие, когато липсва някакво общо чувство.
— Има едно, и то много важно — възрази мис Хауард, роднинската ни любов. Той е добър, мил и когато не се гневи на някаква моя лоша постъпка — снизходителен чичо и настойник, а аз съм дъщеря на неговия брат Хари. Не е лесно да се скъса такава връзка, мистър Грифит. И тъй като не искам да полудеете, няма да добавя, че вашето глупаво самолюбие ви е измамило. Да, да, Едуард, човек може да бъде привързан към двама и да изпълнява дълга си към двамата. Аз не мога и никога няма да се съглася да оставя чичо си сам в страна, чийто държавен строй той поддържа сляпо. Вие не познавате Англия, Грифит! Тя се отнася към чедата си от колониите със студено недоверие и надменност, като ревнива мащеха, която скъпи ласките си към заварените деца.
— Аз познавам Англия от мирно време, познавам я и във време на война — отвърна гордо младият моряк и мога да добавя, че тя е надменен приятел и непримирим враг. А, сега се е вкопчала в борба с тези, които искат от нея само открито море и признание. Вашето решение обаче ме заставя да се явя с лоши вести пред Барнстейбъл.
— Не — каза Сесилия с усмивка, аз не мога да говоря от името на други, които нямат тук роднини и изпитват особено неприязън към тая страна, към народа и законите й, макар че съвсем не ги познават.
— Нима на мис Хауард й е дотегнало да ме вижда под покрива на „Света Рут“? — запита Кетрин. Но, тихо! Като че ли някой иде по коридора …
Те се ослушаха със затаен дъх и скоро доловиха приближаващи се стъпки. Чуха се гласове и преди да успеят да обмислят какво да правят, непознатите говореха вече съвсем ясно пред прага на килията.
— Да, той прилича на военен, Питърс, отлична работа ще свършим с него. Хайде, отвори вратата!
— Това не е неговата стая, ваше високоблагородие — каза уплашеният часовой. Тя е в дъното на коридора.
— Отде знаеш, а? Хайде, извади ключа и ми отвори! Все едно ми е кой къде спи. Може пък да завербувам и тримата.
Последва страшна минута на неизвестност, после чуха как часовоят отговори на тази властна заповед:
— Мислех, че ваше високоблагородие иска да види тоя с черната вратовръзка, затова оставих другите ключове в оня край на коридора, ала …
— Ама че глупак! Часовоят и тъмничарят трябва винаги да държат ключовете у себе си. Хайде, отваряй! Искам да видя тоя, дето прави тъй хубаво „надясно равнис“.
Когато сърцето на Кетрин заби малко по-спокойно, тя рече:
— Това е Бъроуклиф. Толкова е пиян, че не вижда ключа, който оставихме в ключалката. Но какво да сторим сега? Имаме само една минута за размишление.
— На разсъмване — каза бързо Сесилия, ще пратя тук прислужнипата си под предлог, че ви носи храна …
— Не трябва да рискувате заради мен — прекъсна я Грифит. Едва ли ще ни задържат, пък и дори да сторят това, Барнстейбъл е наблизо с такива сили, че всички тия новобранци ще се разбягат като пилци.
— Но, това ще доведе до кръвопролитие и ужасни сцени! — възкликна Сесилия.
— Тихо! — предупреди Кетрин. Пак се приближават! Някой се спря отново пред вратата и я отвори тихо. Подаде се лицето на часовоя.
— Капитан Бъроуклиф прави обиколка и даже за петдесет гвинеи не бих ви оставил тук минута повече.
— Само още една думица — замоли Сесилия.
— Нито половин думичка, милейди, дори да ме убиете! — възрази войникът. Дамата, която беше в съседната стая, ви чака. Съжалете един клетник и се върнете там, отдето сте дошли.
Волею-неволею тръгнаха към вратата. На излизане Сесилия се провикна високо:
— Млади момко, утре сутринта ще ти пратя храна и напътствия как да употребяваш лекарството, необходимо за твоето лечение.
В коридора намериха Елис Дънскоум. Лицето й беше скрито с наметалото, но по тежките въздишки, които се изтръгваха от гърдите й, личеше, че е много развълнувана от доскорошния разговор.
Както лъв, когато чуе
вик ловджийски, страшен,
тъй и Дъглас враговете срещна —
горд, безстрашен.
Когато Елис Дънскоум влезе в стаята, където беше настанен вторият арестант, той не бе потънал като Грифит в дълбок сън, а седеше на един от запазилите се тук стари столове с гръб към вратата и като че ли гледаше през малкото прозорче тъмната и неприветлива местност наоколо, над която бурята още вилнееше. Той не забеляза, че Елис се бе приближила до него, докато в очите му не попадна отблясък от лампичката. Тогава се сепна, скочи моментално и тръгна да я посрещне. Той пръв заговори:
— Чаках те да дойдеш, след като разбрах, че си познала гласа ми. И бях дълбоко уверен, че Елис Дънскоум няма никога да ме предаде.
