Лоцманът, който се разхождаше из стаята, се обърна внезапно и като се взря в лицето на Елис, отговори със спокойния тон на човек, който знае, че няма от какво да се страхува:
— Това ли е Елис Дънскоум? Това ли е кроткото, великодушно момиче, което познавах на млади години? Но повтарям: няма да трепна от твоята заплаха, дори и да си способна да я изпълниш. Казах, че е достатъчно да дам сигнал, за да се втурнат хора, които ще накарат вашите пъзльовци-войници да се разбягат като пилци. — Правилно ли си преценил силите си, Джон? — запита Елис, с което неволно издаде дълбокото си безпокойство за живота му. Държиш ли сметка, че при изгрев може да пристигне мистър Дилън с отряд кавалерия? Защото за никого тук не е тайна, че той е отишъл да търси помощ.
— Дилън! — възкликна учудено лоцманът. Кой е този? И какво го е накарало да замине тъй внезапно, за да иска подкрепления за вашата стража?
— Не ме гледай така, Джон, като че ли искаш да проникнеш в тайните на сърцето ми! Аз не съм го подтиквала към тази стъпка. Нима можеш да си помислиш, че ще те предам? Но той наистина замина и тъй като наближава да се съмне, трябва да използуваш времето, което ти остава, за да се погрижиш за своята безопасност.
— Не бой се за мен, Елис! — отвърна гордо лоцманът и на стиснатите му устни заигра слаба усмивка. Но, откровено казано, това заминаване не ми харесва. Как му беше името? Дилън ли? Да не е от фаворитите на крал Джордж?
— За разлика от теб, Джон, той е верен поданик на своя върховен повелител — краля и макар да е роден във въстаналите колонии, запазил е добродетелността си неопетнена сред покварата и изкушенията на днешните времена.
— Американец! И изменник към свободите на човешкия род! Ей богу, по-добре да не ми се изпречва на пътя, защото ако ми падне в ръцете, така ще го накажа, че ще послужи за пример на всички изменници!
— А нима самият ти не си изменник? И дори сега, когато дишаш въздуха на родната земя, дебнеш под прикритието на нейните мъгли с безумното намерение да смутиш мира и щастието й!
Страшен гняв и негодувание блеснаха свирепо в очите на лоцмана и дори желязното му тяло затрепера от вълнение, когато отговори:
— Как можеш да сравняваш тази подла и себична измяна, чиято цел е да облагодетелствува шепа хора за сметка на милиони, с благородния порив, който подтиква човека да се бори за защита на свещената свобода? Мога да ти кажа, че аз вдигнах оръжие за общото дело на моите съграждани и сънародници. Че макар да ни разделя цял океан, всички ние сме хора от една кръв и чеда на един народ, и ръката, която подтиска едните, наранява и другите. Но аз презирам подобни дребнави оправдания. Роден съм в тази страна и искам да бъда неин гражданин. Душата ми не може да търпи гнета и произвола на тираните и наемниците, затова съм готов и имам право да се боря с подтисничеството, от чието и име да се върши то и с каквито и празни, благовидни думи да оправдава престъпленията си спрямо човечеството.
— Ах, Джон, Джон! Макар че тези слова могат да звучат като музика в ушите на метежници, за мен те са безумен брътвеж. Напразно създавате нови системи на управление или по-право на анархия и безредие, противни на всичко, което са вършили досега или ще вършат занапред хората в мир и щастие. Какво струват твоите висши съображения и лъжливи доводи пред влеченията на сърцето? То именно ни подсказва къде е родината ни и как да я обичаме.
— Ти говориш като слаба жена, робуваща на предразсъдъците си — каза лоцманът по-спокойно, като жена, готова да окове народите във веригите, в които сте оковани вие, жените — и млади, и стари.
— А има ли по-свети и по-здрави връзки от семейните? — запита Елис. Нима сам бог не е създал домашното огнище и нима народите не водят началото си от семейството, както клоните — от стъблото, докато дървото не се разпростре надлъж и нашир? Връзките, които съединяват човека с неговия народ, са стари и свети; който ги разкъса, се покрива с позор.
Лоцманът се усмихна презрително и като разтвори предницата на грубата си горна дреха, извади оттам един подир друг няколко предмета, които с озарено от гордост лице показа на посетителката си.
— Гледай, Елис — рече той. Това ли наричаш позор? Този широк пергамент с внушителен печат и с височайшия подпис на крал Людовик! Погледни и тоя кръст, украсен със скъпоценни камъни, подарък от същата знатна ръка! Нима се дават такива подаръци на хора, покрити с позор? И прилично ли е да се петни с обидното прозвище „шотландски пират“ човек, когото крале и благородници са удостоявали със своето благоволение?
