— Съберете войниците си, Бъроуклиф! — извика той. Трябва да атакуваме гората. Тия негодници ще се разбягат като пилци пред войските на негово величество. А колкото до негрите, ще ги науча аз тия черни мерзавци как се изоставя господар в такъв момент! Казват, че страхът бил бледен. Аз пък мисля, Бъроуклиф, че кожата му е черна.
— Виждал съм го във всички цветове — син, бял, черен и дори пъстър — рече капитанът, обаче разрешете ми, почтени домакине, аз да поема командуването. Да се върнем в манастира и повярвайте ми — никой, от метежниците няма да ми се изплъзне.
Полковникът се съгласи неохотно и всички тръгнаха към неговия дом с бавна крачка, съобразена със силите на стопанина. Вълнението от атаката и бурният ход на мислите му бяха прогонили всякакви благи чувства от сърцето на полковника и той влезе в манастира с твърдото намерение да предаде Грифит и другарите му в ръцете на правосъдието дори ако това ги закара на бесилката.
Лоцманът проследи с поглед тия джентълмени, докато изчезнаха в храсталака, след това скри пистолета, който държеше досега в ръка до гърдите си, и с тъжно и замислено лице отново навлезе бавно в гората.
Тези чудеса така съвпадат,
че не може даже „естествени, възможни са“ да кажеш.
Защото, мисля, лошо им се пише на тия,
дето тоя въздух дишат.
За да добие читателят представа за времето, за което се развиха гореописаните събития, трябва да кажем, че Грифит и неговият отряд бяха вече от няколко часа в плен на неприятеля, когато „Ариел“ и заловеният от него тендер хвърлиха котва в споменатия залив. Наблюдаващите от брега бяха уверени, че шхуната на метежниците е пленена от „Бързи“, но това събитие не предизвика особен интерес и учудване сред местното население, свикнало да смята своите моряци за непобедими. Затова Барнстейбъл лесно можа да заблуди малцината селяни, които, подтиквани от любопитство, се приближиха до корабите през краткия зимен ден. Но когато по тесния залив запълзя вечерната мъгла и извивките на брега се загубиха в мрака, младият моряк реши, че е време да действува. „Бързи“, на който се намираше целият му екипаж заедно с ранените от „Ариел“, безшумно вдигна котва и възползвувайки се от силния вятър, който задуха откъм сушата, започна тихомълком да дрейфува към изхода на залива. Най-после, когато пред него се разкри широкият морски простор, тендерът вдигна платна и тръгна с пълна скорост да търси фрегатата. Барнстейбъл следеше със затаен дъх тази маневра, защото на един хълм, който господствуваше над залива, се намираше неголяма, но страшна батарея за защита от набезите на малки неприятелски кораби, и няколкото войници, които управляваха двете й тежки оръдия, стояха тук в постоянна бойна готовност. Барнстейбъл не знаеше доколко е успяла хитростта му и едва когато чу далечното плющене на опънатите платна на „Бързи“, разбра, че той е избягнал опасността.
— Този шум ще стигне до ушите на англичаните — каза младият моряк, който бе застанал до командира на бака на шхуната и се ослушваше със затаен дъх. При залез поставят на носа часовой и ако той не умре или не спи, непременно, ще усети, че има нещо нередно.
— Не! — възрази Барнстейбъл, като въздъхна дълбоко, което показваше, че е превъзмогнал всякакви опасения. По-скоро ще помисли, че някоя морска сирена си вее с ветрило в тази топла вечер, отколкото да разбере истината … Какво ще кажеш, мистър Кофин? Ще подуши ли войникът истината?
— Всички войници са дръвници — рече кормчията, като хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че наблизо няма никой от морската пехота. Имахме един сержант, който след четиригодишна служба във флота е трябвало поне да научи нещо. Ала тоя човек в присъствието на хора, които много пъти са заобикаляли нос Добра надежда и знаят кое как е, разправяше, без да му мигне окото, че в тия морета не се срещал никакъв Летящ холандец! А, когато му казах, че нищо не разбира, и запитах как може да няма Холандец, щом има страни, където жителите делят годината на две вахти — шест месеца ден и шест месеца нощ, — тоя простак ми се изсмя в лицето и сигурно щеше да ме нарече лъжец, но едно нещо го възпираше.
— А какво именно? — запита сериозно Барнстейбъл.
— Какво ли? — възкликна Том, като разтвори костеливите си пръсти и почна да разглежда широката си длан в слабата светлина на здрача. Аз съм мирен човек, сър, но лесно мога да изляза от кожата си.
— А ти виждал ли си Летящия холандец?
— Не ми се е случвало да заобикалям тоя нос, макар че се наемам да намеря път през пролива Льо Мер и в най-тъмна нощ. Ала познавам хора, които са го виждали и дори са разговаряли с него.
— Е, добре, така да бъде. Но тази вечер ти сам трябва да станеш „Летящ янки“, мистър Кофин. Приготви веднага лодката си и въоръжи екипажа.
Кормчията постоя малко, преди да тръгне да изпълни тази не очаквана заповед. Сочейки батареята, той запита най-спокойно:
