— Ах, Едуард, Едуард! — продължи развълнувалият се старец. Колко светли мои надежди погуби твоето своенравие! Колкото благоразумен и верен да е Кит, едва ли щях да бъда тъй благосклонен към него, както към тебе. Ти толкова приличаш на баща си по лице и по усмивка, Нед, че ако не беше твоята измяна, щях да ти дам всичко, което пожелаеш … дори Сесилия, палавата и нежна, непокорна и ласкава, предана и добра Сесилия, която щеше да стане завинаги съединително звено между нас.
Младият човек попогледна невъзмутимия Бъроуклиф, който, ако бе разбрал нетърпеливия му поглед, щеше да последва войниците, които носеха полека ранените към манастира.
— Да, сър — отговори той най-после, давайки воля на чувствата си, нека това бъде краят на нашите разногласия! Вашата прекрасна племенница ще бъде такова звено, а вие самият ще станете за мен и за Сесилия, какъвто би бил приятелят ви Хю, ако беше жив.
— Младежо, младежо — каза старецът, като се извърна, за да скрие вълнението, което бе изкривило лицето му, няма смисъл да ме убеждаваш повече! Аз вече съм дал дума на моя роднина Кит, тъй че това, което си намислил, е непостижимо.
— Няма нищо непостижимо за младостта и смелостта, сър, когато ми дойдат на помощ вашите години и опитност — отвърна Грифит. Тази война трябва час по-скоро да свърши.
— Тази война? — повтори полковникът, като издърпа ръката си. Нима това е война, млади човече? То е престъпно посегателство върху правата на нашия милостив монарх, опит да се поставят на кралския трон тирани, отхранени в кучкарници! План да се издигнат злодеите за сметка на добрите! Усилие да се поощри долното честолюбие под маската на светата свобода и модния повик за равенство! Като че ли може да има свобода без ред! Като че ли е възможно равноправие там, където привилегиите на монарха не са свети като правата на народа!
— Много строго ни съдите, полковник Хауард — рече Грифит.
— Аз не ви съдя! — тросна се старият воин, който вече бе преценил, че всъщност младежът никак не прилича на приятеля му Хю. Не е моя работа да ви съдя. Де да беше така … Ала ще му дойде времето, ще му дойде времето! Аз съм търпелив и умея да чакам. Да, да, възрастта охлажда кръвта и се научаваме да обуздаваме страстите и нетърпението на младостта. Но ако правителството реши да създаде съдебна комисия за колониите и назначи в нея стария Джордж Хауард, да пукна, ако след една година остане жив метежник! … Сър — обърна се полковникът намръщено към Бъроуклиф, в такъв случай аз бих могъл да стана истински римлянин и да обеся … да, да обеся, сър, дори своя роднина мистър Кристофър Дилън!
— Защо преждевременно ще издигате касика толкова високо? — рече капитанът, като махна тържествено с ръка. Гледайте — посочи той към гората, там има по-подходящ кандидат за бесилка! … Мистър Грифит, оня човек ваш другар ли е?
Полковник Хауард и Грифит погледнаха натам, накъдето показваше пръстът на капитана, и младият моряк тутакси позна лоцмана. Той стоеше със скръстени ръце в края на гората и, изглежда, се мъчеше да разбере в какво положение се намират приятелите му.
— Този човек … — промърмори смутено Грифит, който не се решаваше да каже дори очебийната, макар и непълна истина, този човек не спада към екипажа на нашия кораб.
— Но той беше с вас — възрази недоверчиво Бъроуклиф. Снощи при разговора говори от името на всички ви. Полковник Хауард, този човек сигурно командува ариергарда на метежниците.
— Точно така! — извика старият воин. Помпее! Цезаре! Готови! Огън!
Негрите се сепнаха, като чуха внезапната команда на господаря си, пред когото благоговееха. Те се прицелиха с мускетите си, но извърнаха глави и зажумяха, преди да изпълнят жестоката заповед.
— Напред! — закрещя полковникът, като размахваше старинната сабя, с която беше въоръжен, и се устреми напред с цялата пъргавина, която му позволяваше неотдавнашният пристъп на подагра. Напред! Набучете тия кучета на щик! Напред, Помпее! Подравнете се, момчета, подравнете се!
— Ако вашият приятел устои на тази атака — каза Бъроуклиф на Грифит с присъщото си невъзмутимо спокойствие, значи, има железни нерви. Такава атака особено когато Помпей е в редовете, би сломила и най-добрия полк на английската гвардия!
— Надявам се, че бог ще му внуши да бъде снизходителен към слабостта на полковник Хауард — отвърна Грифит. Но, той извади пистолет!
— Ала няма да стреля. Римляните сметнаха за благоразумно да се спрат. О, боже мой, отстъпват! Хей, полковник Хауард, уважаеми домакине, отдръпнете се към вашите резерви! Гората гъмжи от въоръжени метежници, но няма да ни избягат. Чакам само кавалерията, за да им пресече пътя за отстъпление.
Старецът, който се бе приближил съвсем до човека, очакващ спокойно нападението, при тези думи се спря, озърна се на всички страни и видя, че е останал сам. Повярвал на думите на Бъроуклиф, той започна бавно да отстъпва, гледайки смело неприятеля в лицето, и му обърна гръб едва когато се озова до капитана.
