Жан не вдигна глава. Въпреки нежната целувка той ѝ говореше като крал, който не търпи противоречие. Тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма никакъв смисъл да настоява на своето. Така само щеше да си навлече недоволството му.
Разговорът с краля остави горчив вкус в устата ѝ. За първи път Луи отказваше да изпълни желанието ѝ – и то точно в случая с граф Дьо Морпа! Инстинктът ѝ подсказваше, че той е единственият истински опасен враг в Двора.
Жан се опита да си припомни срещите с министъра след първия им сблъсък в гората на Сенар. За разлика от всички други придворни той оставаше абсолютно безчувствен към женските ѝ прелести. Ришельо, Конти и братята Д'Аржансон също се отнасяха към нея арогантно, но в очите им светеха искри на мъжко признание – те не можеха да отрекат привлекателността ѝ и я желаеха. Погледът на Морпа обаче излъчваше единствено леден студ. Този човек наистина я мразеше.
Жан си спомни какви слухове се носеха – някога, когато херцогиня Дьо Шатору почти била издействала да го прогонят от Двора, той я отровил. Побиха я тръпки. Графът наистина беше опасен.
На следващия ден Жан замина за Париж с намерение да посети Пари дьо Монмартел. През зимата брат му Пари Дюверни, който беше армейски доставчик и много-много не се мяркаше в Двора, също пребиваваше в града и тя много искаше да го види отново.
– Я виж ти, възхитителната маркиза! – посрещна я гръмкият глас на Пари Дюверни в парижкия дворец и полилеите затрепериха.
Само като чуеше гласа му, човек разбираше защо всички му се подчиняват. Той беше пълна противоположност на елегантния си брат и навярно тъкмо поради различието си двамата се допълваха превъзходно. Миналата година почина брат им Клод Пари и оттогава двамата ръководеха семейната фирма – първородният, Антоан, си бе отишъл още преди няколко години.
Пари Дюверни я прие широко засмян.
– Каква радост да ви видя отново, маркизо! – извика той и се наведе да ѝ целуне ръка.
В негово присъствие Жан винаги се чувстваше като младо момиче.
– Е, мосю Пари Дюверни, след като вие отказвате да дойдете в Рим, Рим трябва да дойде при вас – отвърна с усмивка тя и седна в предложеното ѝ кресло.
Пари Дюверни се засмя и се настани насреща ѝ.
– Маршалът е трогнат от отношението на краля – съобщи той и ѝ намигна весело. – И ви намира извънредно привлекателна. Ужасно съжалява, че не е с двайсет години по-млад и няма нужните титли.
Поласкана, Жан се засмя.
– Това изобщо не му пречи да ухажва красивите жени. Повярвайте, господа, този човек е все така опасен!
– Права сте, скъпа, както винаги – ухили се Пари Дюверни.
– Въпреки воднянката той продължава да сменя любовниците си – намеси се с усмивка Пари дьо Монмартел. – Този любовен живот е уморителен дори за младеж.
Тримата поговориха за последните военни действия, за трудностите при снабдяването на армията и за победата при Року. Пари Дюверни имаше работа навън и скоро се сбогува, но не преди да обещае, че много скоро ще я посети във "Версай". Когато излезе, в салона се възцари тишина.
– Предполагам, идвате в дома ни не само защото сте искали да видите брат ми, маркизо.
– Прав сте. Надявам се да ми помогнете с малко информация.
– Някой човек от Двора ли имате предвид?
– Да. Граф Дьо Морпа.
– Министъра? – Банкерът се замисли за момент. – И така, семейството му от поколения служи на краля на Франция. Баща му изпаднал в немилост, но дядо му е бил кралски канцлер.
– Известно ми е – отвърна бързо Жан. Познаваше семейната история на Морпа. Свали ръкавиците си и се обърна отново към Пари дьо Монмартел: – Интересува ме що за човек е той. Какъв е характерът му, има ли личен живот...
Пари дьо Монмартел я наблюдаваше с интерес.
– Ще позволите ли да попитам защо?
– Човек трябва да познава враговете си, за да се пребори с тях – отговори сериозно Жан.
– Значи предполагате, че именно той ви пише онези гадни писма?
– За съжаление не мога да го докажа – отвърна тихо тя.
Пари дьо Монмартел стана от креслото и ѝ протегна ръка.
– Елате, искам да ви покажа нещо.
Двамата влязоха в малка стая без прозорци, граничеща с кабинета му. На стената висеше голям портрет на четиримата братя Пари, подобен на онзи в кабинета. Банкерът натисна скрит в стената механизъм и картината се плъзна настрана. Появиха се няколко по-малки овални портрета. Смаяна, Жан позна кралските министри и други влиятелни придворни. Пари дьо Монмартел ѝ кимна сериозно.
– Вие сте абсолютно права. Човек трябва да познава враговете си, за да се пребори с тях. А за мен е важно постоянно да виждам лицата им.
Банкерът се обърна към портрета най-вдясно. От платното високомерно ги гледаше безполовото лице на граф Дьо Морпа.
