Гийом кимна зарадвано. Обикновено той купуваше прохерцогти за ежедневна употреба, но Валери често му предлагаше да го замести и той ѝ беше благодарен.
– Имаме нужда от конци за дантела, кибрит и лавандулова вода.
Валери кимна.
– Знаеш ли какво чух наскоро? – попита с понижен глас Гийом, докато вървяха по коридора.
– Не. Случило ли се е нещо?
– Някой от слугите шпионира мадам – отговори важно Гийом.
Валери пребледня.
– Не!
– Напротив. Мадам го каза на мосю Колен. Имала чувството, че някой се рови във вещите и преглежда писмата ѝ.
– Мили Боже, наистина ли? – Валери се постара да изглежда възмутена. Внезапно ѝ стана горещо. – Кой би могъл да прави подобно нещо?
– Нямам представа, но се надявам мосю Колен да разбере – отвърна Гийом. – Аз също ще си държа очите и ушите отворени и искам и ти да бдиш, чуваш ли?
– Разбира се – кимна замаяно Валери.
На следващия ден момичето се срещна с граф Дьо Морпа и побърза да му разкаже за подозренията на маркизата. Беше много уплашена.
– Какво да правя сега?
Морпа я измери с хладен поглед.
– Много е просто, малката. Погрижи се подозрението да не падне върху теб.
Валери разбра какво се иска от нея и изстина. Този човек очевидно беше неспособен да изпитва човешки чувства.
С идването на зимата войските започнаха да се прибират в зимните си лагери. В Париж и "Версай" всеки ден пристигаха войници и офицери. Скоро се появи и големият герой – маршал Дьо Сакс. Кралят го посрещна във "Фонтенбло" с небивали почести. Покани го на вечеря в кралските апартаменти, а сутринта двамата се срещнаха на четири очи в личния кабинет на Луи – чест, оказвана на малцина. Завистливите придворни, стълпили се пред кабинета, цял час слушаха през затворената врата гласовете на двамата мъже – сонорния бас на маршала и смеха на краля.
Следобед славният пълководец отиде да изкаже почитанията си на маркизата. Жан го покани да се поразходят в парка на "Фонтенбло". Възможността да подиша чист въздух я зарадва, защото по обед с ужас установи, че две писма от краля са изчезнали от писалището ѝ. Първата ѝ работа беше да уведоми мосю Колен. Откакто получи писмото с подигравателни стихове, постоянно беше напрегната и нервна.
Чувството, че някой е осведомен за интимния ѝ живот, я измъчваше. Непрестанно се питаше кой е злодеят.
Все пак успя да се отърси от неприятните мисли и да поговори любезно с маршала.
– Много съм ви благодарна, че ми отделихте цял час от скъпоценното си време.
Пажът, който водеше кучетата, и камериерката Софи ги следваха на известно разстояние. Редом с грамадния, широкоплещест Сакс Жан изглеждаше малка и крехка. Лицето на немеца бе подпухнало от болестта, но стоманеносините очи светеха с предишната сила.
Думите ѝ извикаха усмивка на лицето му. Когато се наведе към нея, Жан разбра защо жените все още го намират за неустоим.
– За разлика от много други аз изпитвам искрено удоволствие да ви виждам и да разговарям с вас, мадам – отвърна той с лек поклон.
Посрещането, устроено му от краля, го бе направило по-сговорчив, но Жан усети, че дълбоко в себе си маршалът все още е обиден, задето принц Дьо Конти бе избран за главнокомандващ на кралските армии.
Тя го погледна право в очите и рече тихо и настойчиво:
– Франция има нужда от мъже като вас, маршале.
Маршалът скри ръце в джобовете на палтото от груботъкано платно, подплатено с кожи, и скептично вдигна вежди.
– Трудно ми е да го повярвам, мадам. Както знаете, аз служа на Негово Величество с тяло и душа и изпълнявам всичките му желания, както кралят лично ме увери само преди часове. Но очевидно това няма особено значение, защото други хора в този двор се радват на много по-големи почести.
Жан се усмихна с разбиране. Необузданият темперамент открай време пречеше на маршала да крие истинските си чувства. Тя харесваше честността му. За него името и рангът не означаваха кой знае какво. Жан си спомни разказите на Пари Дюверни и усмивката ѝ стана още по-широка. В Двора и пред обществото на Париж маршалът съумявал да се държи прилично, но в армията не правел разлика между простите войници и офицерите със синя кръв. Войниците го обичали и били готови да се жертват за него, но благородните господа се чувствали обидени и лишени от съсловната си чест, затова го мразели.
Двамата спряха пред един фонтан, украсен със скулптура на Диана, заобиколена от глутница кучета.
– Скъпи маршале, повярвайте ми, никой не съжалява повече от мен, че постът главнокомандващ бе даден на друг. За съжаление Дворът е пълен с интриганти и суетни придворни, които се подчиняват единствено на своите собствени закони.
Сакс не отговори. Стиснатите му устни показаха, че не ѝ вярва.
Двамата продължиха разходката и Жан опита отново:
– Може би ще се успокоите, ако ви издам, че кралят е избрал нова съпруга за дофина? Но ще ми обещаете да мълчите!
Маршалът я изгледа учудено.
– Дофинът ще се ожени за племенницата ви Мария Жозефа дьо Сакс! Е, има ли по-голямо отличие от желанието на краля да свърже своята кръв с тази на семейството ви?
Маршалът очевидно не беше готов да повярва в новината.
– Това би било наистина велика чест, мадам...
