Жан се усмихна и продължи:
– Под най-строга тайна ще споделя с вас и още нещо, скъпи маршале. До мен стигна слух, че имате основателни причини да очаквате през следващата година да ви направят фелдмаршал на френската армия.
Граф Дьо Сакс пребледня.
– Не знам как да ви благодаря, маркизо...
Жан се зарадва, че най-сетне го е умиротворила, и го хвана подръка.
– Не благодарете на мен, а на краля, който отдавна желае да ви отличи по достойнство за заслугите ви. Той не иска от вас нищо друго, освен да останете в добро здраве, за да му служите още дълги години.
Сакс се поклони дълбоко.
– Предайте на Негово Величество моята дълбока благодарност и го уверете в моята вечна преданост. Племенницата ми ще бъде достойна съпруга на престолонаследника, гарантирам, а самият аз ще сторя всичко по силите си, за да умножа бойната слава на френския крал.
– Негово Величество ще се радва да чуе тези хубави думи – отвърна меко Жан.
Направи ѝ впечатление, че паркът изведнъж се е оживил. Топлото есенно слънце бе привлякло навън не само нея и маршала. Тя поздрави учтиво група придворни и дами, сред които Д'Аржансон, Ришельо и Морпа.
Господата учтиво свалиха тривърхите си шапки.
Морпа проследи с поглед маркизата и маршала, които бавно се отдалечаваха от фонтана на Диана.
– Бог знае, че беше само въпрос на време двамата да се намерят... – промърмори подигравателно той. – Мечът и ножницата на краля!
Придворните избухнаха в смях. Принцеса Дьо Роан игриво го удари по ръката с ветрилото си. Даже Ришельо кимна одобрително.
– Кълна се в Бога, мосю Морпа, вие сте най-остроумният мъж, когото познавам!
Изказването на министъра бързо обиколи Двора. Графиня Д'Естрад не се въздържа да го сподели с Жан.
– Какво е казал?
– Мечът и ножницата на краля!
Жан се обърна рязко и камериерката, която оправяше косите ѝ, изпусна четката. Графиня Д'Естрад се уплаши от вида ѝ – лицето на кралската метреса бе смъртнобледо.
– Божичко, скъпа, не биваше да ви казвам! Защо съм такава бъбривка!
– Напротив – възрази Жан, опитвайки се да се успокои. – Много съм ви благодарна. Вече знам, че двамата с графа сме смъртни врагове.
Жан положи усилия да се овладее, но не успя напълно. Повече няма да търпи безсрамието на Морпа. Ще му поиска сметка.
Още същия следобед тя срещна министъра в един от дългите коридори на двореца. Придружаваше го само секретарят му. Жан заповяда да спрат носилката и слезе.
– Простете, мосю Дьо Морпа, но трябва да поговорим.
Той я измери с пренебрежителен поглед.
– Не разбирам за какво.
– Веднага ще ви кажа, мосю. Вие сте най-отдавнашният министър на Негово Величество и аз не смятах за нужно да отговарям на постоянните ви нетактични забележки, но за съжаление вчера сте прекалили. Чух безвкусното ви остроумие за мен и маршал Дьо Сакс.
Морпа изобщо не се развълнува.
– Нямах представа, че истината ви наранява толкова силно, мадам.
Той понечи да продължи, но тя застана пред него.
– Мосю, търпението ми се изчерпва. – Гласът ѝ стана още по-остър. – Съветвам ви във ваш интерес да се примирите, че аз съм метреса на краля, защото повече няма да търпя обидите ви.
Морпа се засмя високо.
– Май само вие ги тълкувате като обиди, мадам.
Жан стисна устни.
– Не се заблуждавайте, графе! Готова съм да кажа на краля как се държите с мен.
Морпа избухна в смях.
– Нима ме заплашвате? – Наведе се към нея и продължи с измамна кроткост: – Не се надценявайте, мадам. Моето семейство служи на краля от поколения. Повярвайте, аз все още ще съм министър, когато никой в тази страна няма да си спомня името ви.
Кимна ѝ хладно и продължи пътя си.
Жан трепереше от гняв и унижение. Този път Морпа стигна твърде далеч. А тя повече няма да премълчи. Ще говори с краля, ще му каже за безвкусните подигравки на вътрешния му министър. Луи беше длъжен да го накаже.
Когато научи какво е казал Морпа, Луи не повярва.
– Как ви е нарекъл министърът?
– Мечът и ножницата на краля.
Жан остана безкрайно изненадана, когато Луи изобщо не показа признаци на гняв. Точно обратното! В първия момент тя не повярва на очите си, когато ъгълчетата на устата му се извиха нагоре в усмивка. Да, той дори се засмя. Жан загуби дар слово.
– Не се сърдете на графа. За една сполучлива духовитост е готов да пожертва и собствената си майка – рече кралят.
– Простете, но в случая аз не споделям мнението ви – отвърна хладно Жан.
Луи разбра, че тя е смъртно обидена.
– Значи искате да говоря с него?
Жан не се уплаши от пронизващия му поглед.
– Надявах се да го сметнете за необходимо, сир.
Ала кралят поклати глава и отново се засмя.
– Не, скъпа, няма да го направя. Повярвайте, никак не е лесно да вразумиш мосю Морпа. Той се подиграва с всичко и всички и, между нас казано, аз го ценя за това, въпреки че нерядко прекрачва границата. Той ме забавлява като никой друг. Предпочитам откровения му сарказъм пред покорната фалшивост на повечето придворни.
Жан сведе глава. Искаше да му разкаже за следобедния разговор с министъра, но не посмя.
Луи очевидно разбра какво става с нея, защото се наведе и я целуна нежно.
– Не приемайте графа толкова сериозно, мила.
