Тя бе прекарала неприятен предиобед, защото рано сутринта ѝ съобщиха за организираната от Морпа вечеря, на която графът се забавлявал за нейна сметка с безсрамни анекдоти и остроумия. Първо отбелязал, че тя се смеела като буржоазка – повод да се подиграе с произхода ѝ и с неумението ѝ да говори като другите придворни. Жан не възнамеряваше повече да търпи подобно поведение. Ала когато пристигна вестта за победата, тя забрави гнева си. Радваше се на всички победи, но славата на маршал Дьо Сакс беше поне малко и нейна заслуга, затова посрещна маркиз Дьо Валфон със сияеща усмивка.
– О, маркизе, каква великолепна вест!
– Маркизо – пратеникът се поклони и ѝ подаде запечатано писмо. – Маршал Дьо Сакс ви изпраща най-почтителните си поздрави.
– Почтителни? – Жан се засмя звънко и пое писмото. – Това изобщо не подхожда на характера на нашия герой. Маршалът се чувства добре, надявам се?
– Не съвсем, маркизо. Вероятно знаете, че в последно време не е добре със здравето.
Жан кимна. Граф Дьо Сакс беше страстен почитател на плътските наслади и сега плащаше за безпътния си живот. Бъбреците му не работеха добре, краката му постоянно бяха подути и го боляха. Кралят редовно му изпращаше най-добрите си лекари, правеха му пункции, за да изтеглят насъбралата се вода, но не бяха в състояние да го излекуват напълно.
– Е, маршалът е велик дух и не би се отказал от честта и славата заради здравето си. Да се надяваме, че зимната почивка ще му позволи да се възстанови – отвърна с усмивка Жан и се настани на тапицирания с коприна диван. – Заповядайте, седнете, маркизе – покани госта тя и посочи близкото кресло.
За момент по лицето му се изписа несигурност. Тя лесно прочете мислите му. Подобно на много други, маркизът не знаеше как е редно да се държи с нея. Като метреса на краля тя можеше да изиграе важна роля за кариерата му, но, от друга страна, беше трън в очите на много влиятелни придворни.
Жан наля чай и подаде чашата на госта си.
– Сигурно сте много изтощен, след като сте били ден и нощ на път, за да пристигнете възможно най-бързо от Франция? – попита съчувствено тя.
– О, радостта и честта да донеса вест за победа многократно компенсират изтощението – заяви гордо Валфон и с благодарност отпи глътка горещ чай.
– Моля да ми разкажете най-подробно какво се случи край Року. През цялото време ли бяхте близо до маршала?
– Да, мадам, през повечето време. Налагаше се, разбира се, и да препускаме от единия фланг към другия. – Маркизът смутено остави чашата. – Но не бих искал да ви досаждам с подробности.
– Недейте така, това ме интересува най-искрено, уверявам ви. Хайде, разказвайте! Как започна битката? – В гласа на Жан се долавяше нетърпение.
– Ами... Шарл дьо Лорен буквално ни принуди да действаме – започна неохотно той, но постепенно се увлече и описа сражението във всичките му подробности, прекъсван само от заинтересованите ѝ въпроси и възторжени възклицания. Жан усещаше, че интересът и съучастието ѝ го учудват, но и ласкаят. Докато говореше, лицето му светеше от гордост. Ледът помежду им се стопи.
След около час Жан погледна със съжаление към големия часовник на камината и стана от дивана.
– Ужасно съжалявам, маркизе, но се налага да прекъснем този увлекателен разговор. Кралят ме очаква. Надявам се обаче да ви видя тази вечер в покоите си.
– За мен е изключителна чест, маркизо – отговори Валфон и се поклони зарадван.
Златният стенен свещник в спалнята беше окачен доста високо и Валери не можеше да го достигне колкото и да се надигаше на пръсти. Опита се да се протегне още малко, но не успя да свали догарялата свещ.
– Аз ще го направя – обади се зад нея Гийом, влязъл безшумно в помещението.
– Благодаря ти – Валери го дари със сияеща усмивка и му подаде новата свещ.
Мъжът смени свещта без затруднения.
– Това изобщо не е твоя задача – рече той, когато свърши, и неодобрително поклати глава.
– Знам, но вечер винаги проверявам дали в спалнята на мадам всичко е наред – отговори бързо Валери.
Отношенията ѝ с Гийом видимо се бяха подобрили, откакто тя се стараеше да се държи дружелюбно, даже мило, и търсеше съветите му. Стигна до заключението, че за нея е много по-добре той да я харесва. Недоверието криеше опасности. Той беше почтен човек, но в сегашното ѝ положение това не я интересуваше. Не биваше да го допуска твърде близо до себе си.
– Маркизата е много доволна от работата ти – съобщи неочаквано той. – Харесва те.
– Наистина ли? – Валери се опита да изобрази радостна изненада.
Напоследък все по-често я спохождаше чувство за вина. Аз съм предателка, повтаряше си тя, шпионка, която следи господарката си. В такива случаи се опитваше да си представи лицето на баща си. Нали нравеше всичко това, за да го освободи от затвора.
Гийом изтълкува сдържаната ѝ реакция като скромност и се усмихна.
– Наистина, Валери. Лично чух как мадам го каза на графинята.
Двамата излязоха от спалнята.
– Утре ще отида на пазара да купя някои неща. Имате ли някакви поръчки?
