Луиз Поасон се усмихна бегло. Под силно напудреното лице ясно се очертаваха дълбоки бръчки. Както обикновено беше сложила силен парфюм и носеше дълбоко деколтирана рокля. Все още беше красива, но изглеждаше уморена. Личеше си, че последните години не са минали незабелязано покрай нея. Макар да покриваше лицето си с дебел пласт
Днес Луиз изглеждаше някак отнесена. Мислите ѝ бяха объркани. Все още не можеше да повярва в новината, дошла преди два дни. Съпругът ѝ Франсоа Поасон щеше да се завърне! След няколкогодишни усилия успяха да съберат достатъчно доказателства, да подкупят необходимите хора и да унищожат неблагоприятните улики. С помощта на братята Пари и любовника си Льо Норман дьо Турнем Луиз Поасон задвижи всички лостове и постигна целта си – позволиха на съпруга ѝ да се завърне във Франция. Засега срещу гаранция от четиристотин хиляди ливри, защото предстоеше съдът да заведе ново дело, за да докаже невинността му, но Луиз имаше уверенията на длъжностните лица, че това ще бъде чиста формалност.
Тя седеше тихо и се взираше замислено в ръкавиците си. Какъв ли беше сега Франсоа? Да, радваше се на завръщането му. Сигурно не му е било лесно в Германия. Тя обаче поведе битката за помилването му не защото все още беше влюбена в него. Никога не си бе позволявала подобни сантименталности, открай време ги смяташе за детинщини. Към съпруга си изпитваше искрена привързаност и нищо повече. Той беше бащата на децата ѝ – доколкото можеше да бъде сигурна, като се имаше предвид какви бурни времена преживя тогава, – и петното от бягството и осъждането му тегнеше колкото върху нея, толкова и върху Жан и Абел. Дано с помилването му всичко се оправи, помоли се мислено тя.
Мадам Поасон приглади полата си с леко трепереща ръка. Въпреки нежеланието ѝ да го признае, най-добрите години вече се намираха зад гърба ѝ. Мисълта, че остарява, будеше в сърцето ѝ страх. Льо Норман дьо Турнем беше много привързан към нея, но след няколко години сигурно щеше да я остави, Франсоа Поасон обаче продължаваше да е неин съпруг. Подсигуряване за старостта, от което тя не възнамеряваше да се откаже.
Мадам Поасон въздъхна дълбоко. Щеше да ѝ бъде трудно да обедини всичките си проблеми в едно цяло, но беше длъжна да се справи. Потисна надигащата се нервност и си заповяда да не мисли повече по въпроса. Въпреки че бе получила малко наследство, тя живееше с децата си в една от градските къщи на любовника си. Льо Норман плащаше разходите ѝ, финансираше обучението на Жан и Абел. Нямаше как и мъжът ѝ да се присъедини към тях. Като се върне, ще го настани в друга къща и ще водят две домакинства. Това беше единствената възможност.
Осенилата я мисъл я ободри и тя изправи гръб. Решителността ѝ се възвърна.
Мадам Поасон се обърна към Жан и лицето ѝ омекна. Създала съм прекрасна дъщеря, каза си тя с майчинска гордост. Момичето представляваше още една осигуровка за бъдещето – много повече от съпруга и любовника ѝ. Започна да си представя бъдещето на Жан и напрежението ѝ бързо се разсея.
Оживени гласове изпълваха салона на мадам Дьо Тенсен. Въпреки лошото време гостите бяха многобройни. Дами и господа седяха плътно един до друг по дивани и елегантни столове и разговаряха. Буйният огън в камината разпръскваше приятна топлина в огромното помещение, украсено с десетки картини и огледала.
Още в преддверието Жан остави майка си в компанията на познат господин и влезе в салона. Вечерите у мадам Дьо Тенсен бяха любимото ѝ развлечение. Обикновено тук се събираха около осемдесет души от доброто парижко общество. Влиятелни граждани със значително богатство, държавни секретари, финансисти, хора на изкуството, философи, гости от чужбина, духовници и дори няколко благородници от Двора посещаваха редовно салона на маркизата, защото ценяха изисканите разговори и дебатите по интересни теми без оглед на различния си произход.
– В моя салон само духът и философията определят ранга и значението на човека – обясняваше с гордост мадам Дьо Тенсен.
Днес беше сряда – вечерта на писателите и философите. И те бяха многобройни. Жан забеляза първо стария Фонтенел, после Вовнарг, Хелвеций, маркиз Дьо Монтескьо и Волтер.
Усети, че някой я наблюдава, и се извърна леко. В другия край на помещението стоеше мъж с представителна външност. Перуката и богато извезаният със сребро жакет показваха принадлежността му към кралския двор. Облегнат небрежно на рамката на вратата, той оглеждаше Жан със спокойно безсрамие. Като забеляза погледа ѝ, направи подигравателен поклон.
Какво невъзпитание! Жан кимна хладно и му обърна гръб. Домакинята, мадам Дьо Тенсен, внушителна дама с посивяла коса, се приближи към нея.
– Мадмоазел Поасон, радвам се, че сте тук! – извика тя и и целуна Жан по двете бузи. Независимо от пълната си фигура тя се движеше елегантно. Бялото дантелено боне около пълното ѝ лице само подчертаваше още повече кръглата му форма. Ала малките очи гледаха будно и интелигентно.
