Жан усети как всички погледи се устремяват към нея и се изчерви. Спомни си как се вълнуваше преди година, когато за първи път я помолиха да изкаже мнението си. Междувременно бе започнала да се наслаждава на философските дебати. Усмихна се очарователно и отговори:
– Аз мисля, господа, че Бог не би ни дал ум и разум, ако не искаше да обясним света. – Направи кратка пауза и скромно заключи: – Доколкото мога да преценя, да разбираме света още не означава да знаем как е създаден.
Волтер и естественикът ѝ кимнаха въодушевено.
– Браво, мадмоазел, репликата ви блести с остроумието си! – Поетът с уважение склони глава.
Даже абатът се усмихна, но после отново се обърна към двамата си събеседници:
– Въпреки това! Вашите твърдения и законите на мосю Нютон си остават ерес!
Льо Норман дьо Турнем и Луиз Поасон, дочули разговора, се присъединиха към Жан.
– Съгласен съм с мосю Волтер – отговорът ти беше изключително умен – похвали я мосю Льо Норман дьо Турнем с бащинска гордост.
Жан забеляза, че мадам дьо Тенсен разговаря до вратата с мъжа, който преди малко я бе огледал безсрамно.
– Познавате ли онзи господин там, чичо? – обърна се тихичко тя към пастрока си. Льо Норман дьо Турнем проследи погледа ѝ.
– О, но това е херцог Дьо Ришельо[3] да не би да е показал интерес към теб? – Без да се притеснява от очевидното вълнение на Жан, той поклати глава. – В никакъв случай не се съгласявай. Той е извънредно влиятелен придворен и е много важен за нас, но е известен със завоеванията си и рядко остава с една и съща любовница повече от няколко дни. Единственото, което ще постигнеш, ако завържеш връзка с него, е да загубиш доброто си име.
– Просто исках да разбера кой е – отвърна сковано Жан.
Льо Норман ѝ кимна кратко и повика млад мъж.
– Позволи ми да ти представя племенника си Шарл, Жан. В момента ми помага да си върша работата.
Шарл, който въпреки младостта си бе започнал да пуска корем, направи тромав поклон.
– Много се радвам – промълви той, но в гласа му нямаше и капчица въодушевление.
– Удоволствието е изцяло мое. – Жан се усмихна очарователно. – Мисля, че сме се виждали като деца. Сега живеете в Париж, така ли?
– Да.
– Харесва ли ви тук? – попита с усмивка тя.
– Да – отвърна равнодушно той.
Жан го погледна въпросително, но младият мъж очевидно не беше готов да разговаря. През цялото време зяпаше върховете на обувките си. Невероятно, че беше племенник на Льо Норман, майстора на словесните престрелки.
В този момент се намеси мадам Дьо Тенсен и спаси положението. Жан чу домакинята да я вика и се обърна.
– Ето къде сте била, мадмоазел Поасон! – Домакинята сияеше. – Ще ни окажете ли честта да ни изпеете нещо? Всички са възхитени от гласа ви. По думите на мосю Желиот вие сте магьосница.
– О, мосю Желиот е много добър. Боя се, че ще ви разочаровам – отвърна с поаленяло лице Жан.
– Не позволявам откази – заяви строго домакинята и я поведе към музикалния салон.
Десетина свещи осветяваха само средата на помещението, където се намираше чембало. Слушателите седяха в полумрак.
Предишният изпълнител тъкмо бе завършил номера си.
– Ако желаете, ще ви акомпанирам – обърна се той плахо към Жан.
– Прекрасно, мосю Мило! – изръкопляска мадам Дьо Тенсен.
– Знаете ли "L'orgueil de rose"[4]? – попита Жан.
Мило кимна. Жан го дари с усмивка и застана до чембалото. Тихите разговори престанаха.
Музикантът засвири и Жан запя. Стоеше по средата на помещението в грациозна поза, без да се притеснява ни най-малко. Светлината на свещите се отразяваше в роклята ѝ, косата ѝ блестеше. Присъстващите в салона слушаха като хипнотизирани. Никой не остана равнодушен към омаята на гласа ѝ.
Облегнат на стената, мосю Лавиер бе втренчил пламтящ поглед в певицата. Изпълнението беше прекрасно и слушателите го аплодираха бурно. Една възрастна дама се просълзи.
Мосю Льо Норман дьо Турнем и мосю Пари дьо Монмартел размениха кратък поглед. Питомката им се развиваше превъзходно.
Жан се поклони няколко пъти. Лицето ѝ пламтеше от вълнение. Излезе в коридора и чу зад себе си стъпки.
– Простете, мадмоазел!
Тя се обърна и се озова лице в лице с херцог Дьо Ришельо и предизвикателната му усмивка. Коридорът беше празен и Жан изпита лек страх. Лицето на мъжа без съмнение изглеждаше красиво и правеше силно впечатление, независимо че беше доста по-възрастен от нея.
– Имате прекрасен глас – заговори провлечено той. – За съжаление нямах удоволствието да ви бъда представен, затова позволете да се представя сам. Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси, херцог Дьо Ришельо.
Херцогът се усмихна с осъзнато чувство за превъзходство и направи нещо като поклон. Погледът му се устреми към деколтето ѝ.
– Мадмоазел Поасон – представи се смутено тя и се поклони с подобаващото уважение към титлите му.
– Още сте мадмоазел? Нямате съпруг?
Разочарованието му я изненада.
– Пардон, мосю?
– При вашата красота... Имате, предполагам, поне любовник?
Бузите ѝ пламнаха.
– Какво имате предвид?
Той се изсмя подигравателно.
