– О, майка ви също е тук, това е чудесно – отбеляза мадам Дьо Тенсен, но хладният тон и сянката, преминала по лицето ѝ, не убягнаха от вниманието на Жан. Тя проследи погледа на домакинята и видя мадам Поасон да се смее доста високо на анекдота, разказван от някакъв господин.
– Много сме ви благодарни, че ни позволявате да се наслаждаваме на вечерите ви, мадам – отвърна Жан и учтиво приведе глава.
Домакинята я огледа с искрена благосклонност.
– Не се подценявайте, скъпа моя! Вашата красота и младост, съчетани с бистър ум, украсяват вечерите ми по най-добрия начин. Това означава, че ласкаете суетността ми на домакиня – обясни сухо тя, извади от ръкава си огромно ветрило и го разтвори.
Жан остана много впечатлена от грацията на този жест. Ръцете на маркизата, необичайно деликатни и крехки за пълното ѝ тяло, загатваха за някогашната ѝ хубост. Хората си шепнеха, че на млади години била невероятно красива. Днес обаче беше известна главно с духовитостта и острия си ум.
Жан си спомни разказите на мосю Льо Норман за перипетиите в живота на маркизата и се усмихна. Като младо момиче избягала от манастира. Имала многобройни любовници и афери, между другото с Орлеанския херцог и с известния шотландски банкер Джон Лоу, забърквала се в скандали. Най-пикантният бил самоубийството на любовника ѝ Френе – преди десетина години посегнал на живота си в нейния дом. След този случай маркизата дори била изпратена в затвора, макар и само за кратко.
Днес възрастта ѝ налагаше някои ограничения и тя се бе посветила на своя салон. Освен това подкрепяше кариерата на брат си, абат Дьо Тенсен, известен с честолюбието и амбициите си.
– Мадам ми оказва твърде голяма чест – отвърна Жан, поруменяла от комплимента.
– О, не – възрази маркизата. – Но помнете, че красотата е преходна. Знаете ли какво казва приятелят ми Волтер за мен и за другите дами със салони като моя?
Закри лице с ветрилото и се наведе към ухото на Жан, като умело изимитира дълбокия мелодичен глас на поета:
– Салони имат само дамите, чиято красота е започнала да избледнява, но духът им продължава да блести като утринна зора. – Изкиска се и потупа Жан по рамото. – Радвайте се, че все още притежавате и двете, мадмоазел.
Жан я проследи с усмивка и се обърна към мадам Дьо Сесак, една от малкото аристократки, с която семейство Поасон се познаваше чрез братя Пари и която се отличаваше с дружелюбното си държание.
– О, скъпа, чудесно е, че ви виждам! Тъкмо идвам от операта. В никакъв случай не бива да пропускате новото произведение на Рамо – в гласа на мадам дьо Сесак звучеше въодушевление.
– Бил много талантлив – отбеляза Жан.
Мадам Дьо Сесак кимна.
– Той е гений! За съжаление нашите парижани са твърде консервативни и не го признават.
Млад мъж със син жакет и грижливо напудрени коси – мосю Лавиер – прекъсна разговора им.
– О, мадмоазел Поасон! – възкликна той и притисна ръка към гърдите си. – Всеки ден ставате по-красива.
Жан развеселено поклати глава, а мадам дьо Сесак се усмихна многозначително, намигна ѝ и се отдалечи.
– А вие, мосю Лавиер, сте голям досадник – отговори весело младата дама.
– Простете, мадмоазел Поасон, но съм длъжен да подкрепя оценката на младия господин – намеси се в разговора художникът Буше, застанал наблизо, и се поклони галантно. – Непременно трябва да ми разрешите да ви направя портрет!
Зарадвана, Жан се засмя и се запъти към ъгъла, където Волтер тъкмо бе повел оживена дискусия с млад абат и с учен естественик.
– Не! Цивилизацията означава прогрес! Само рационализмът и логичното мислене ще ни освободят от мрачното суеверие на миналите столетия – заяви решително естественикът.
Абатът възмутено поклати глава и понечи да каже нещо, но Волтер го изпревари:
– Съгласен съм с вас, приятелю. Да вземем например законите на физиката, открити от Нютон. В миналото много от природните явления се възприемаха като знаци от небето или се обясняваха с разни суеверия. Днес обаче знаем, че за тези феномени има съвсем логично обяснение – законите на механиката.
Той огледа присъстващите, забеляза Жан и се поклони елегантно. Двамата се бяха запознали през есента на частно представление и той веднага я попита дали не иска да играе в пиесата му "Заир". Оттогава ги свързваше нещо като приятелство.
– Мадмоазел Поасон, колко е хубаво, че ни оказвате чест с присъствието си тази вечер.
Абатът изобщо не обърна внимание на Жан. Беше изцяло съсредоточен върху поета. Вълнението му нарастваше.
– Вашите приказки са най-страшната ерес, мосю Волтер! Единствен Господ е създал хората и природата. Наистина ли твърдите, че бихме могли да обясним Божиите чудеса с някакви си физически закони?
По лицето на Волтер се плъзна усмивка. Обичаше словесните сблъсъци.
– Вижте, абате... – млъкна многозначително и се обърна към Жан: – Хайде да помолим мадмоазел Поасон да сподели мнението си по въпроса.
