– Тялото ви се нуждае от почивка, за да се възстанови – обясни лекарят и ѝ подаде чаша с разтвор от стрити на прах билки. Жан послушно ги изпи до дъно.
– Организмът ви е много отслабнал, маркизо. Като ваш лекар съм длъжен да ви предупредя, че всяка следваща бременност ще е не само крайно рискована, но и безотговорна.
В първия момент Жан не разбра точния смисъл на думите му. В следващия се уплаши като малко момиче.
– Преувеличавате, за да ме накарате да почивам повече, нали докторе?
Лекарят поклати глава и въздъхна.
– Не, маркизо. Говоря съвсем сериозно. Ако забременеете още веднъж, ще платите с живота си.
Жан изохка стреснато. Нещо в нея сякаш се пръсна на хиляди парченца. След аборта се страхуваше, че вече не е в състояние да износи дете, но никога не бе допускала да се стигне дотам доктор Кесне да ѝ забрани да забременява. "Той просто е свръхпредпазлив", опита се да се успокои тя, ала дълбоко в себе си знаеше за настъпилата в тялото ѝ промяна. Все още не беше напълно възстановена, не се чувстваше силна и бодра като преди. Въпреки това отказа да признае истината. Лекарите също бяха хора, те също можеха да се излъжат! Често се случваше да предричат, че някой ще умре, а той се възстановяваше от тежката болест и напук на тях живееше още много години. Или обявяваха някоя жена за ялова, а тя раждаше по няколко деца. Доктор Кесне сигурно се лъжеше и за нея.
Жан беше готова да се разплаче. Толкова силно желаеше да има дете от Луи – повече от всичко друго на света! Ако умре при раждането... е, добре, значи такава ѝ е била съдбата. Всяко раждане беше опасно за живота на майката и бебето. Въпреки това ще опита всичко, за да забременее отново.
– Кралят не бива да узнае в никакъв случай – рече настойчиво тя. – Обещавате ли ми да мълчите?
Лекарят кимна примирено. Очевидно съобразяваше какво става в главата ѝ.
– Разбира се, мадам.
Нито тя, нито той забелязаха как пред полуотворената врата бавно се отдръпна една сянка – стъпка по стъпка, без ни най-малък шум...
След представлението на "Комеди Франсез" придворните се събраха в Салона на Венера, където им сервираха освежителни напитки. Херцогиня Дьо Бранка разговаряше с херцог Дьо Ришельо, но междувременно хвърли замислен поглед към маркиза Дьо Помпадур и графиня Д'Естрад в другия край на салона. Напоследък забелязваше промяна в отношението на графинята към маркизата. Съвсем дребни признаци, без особено значение, ала острият ѝ поглед не я лъжеше: графинята се мръщеше открито зад гърба на кралската метреса; по лицето ѝ се изписваше задоволство, чуеше ли някой да злослови по адрес на приятелката ѝ; изкуственото дружелюбие при разговорите ѝ с маркизата – всичко това свидетелстваше за промяна.
Херцогиня Дьо Бранка отдавна се чудеше какво всъщност свързва двете жени. Представиха ги в двора по едно и също време, а се познаваха от Париж, понеже графиня Д'Естрад беше братовчедка на съпруга на маркизата. Дотук с общото между двете. Те се различаваха не само външно и по характер, но и по мястото си в Двора, да не говорим за влиянието им. "Колкото и да не харесваме произхода на маркизата, все пак тя е официална метреса на краля", каза си херцогинята. А след прогонването на Морпа целият двор разбра какво влияние има тя върху него. Докато графинята, макар и от аристократично семейство, беше просто една от многото дами във "Версай". Хората я познаваха само като приятелка на маркиза Дьо Помпадур и понякога се смееха на злобните ѝ шеги. "Всичко това създава опасна предпоставка за завист и ревност – прецени херцогиня Дьо Бранка, – но странно как така умна жена като маркизата не го осъзнава." Начинът, по който се отнасяше към графинята, показваше, че ѝ се доверява сляпо и изобщо не забелязва настъпилата промяна. Нима наистина не подозираше нищо?
Херцог Дьо Ришельо очевидно бе уловил погледа на херцогинята.
– Да, да, всички ги мислят за най-добри приятелки... Истината обаче е друга: маркизата държи змия в пазвата си.
Херцогиня Дьо Бранка го изгледа смаяно. Дали и той бе научил онова, което знаеше тя?
Луи замислено въртеше перото между пръстите си. На масата пред него лежаха разгърнати плановете на двореца "Белвю", купен за Жан миналата година, защото гледката много хареса и на двамата, но той почти не ги поглеждаше. Очевидно мислите му витаеха другаде. Само по себе си това беше много учудващо, защото кралят обичаше да разглежда строителни планове. Жан го наблюдаваше внимателно. От няколко дни дълбоки бръчки прорязваха красивото му лице. Причината беше катастрофалната финансова ситуация на страната. Войната не само бе изчерпила държавната хазна, а и я беше натоварила с огромен дълг, който нямаше как да се плати с обичайните приходи. Същевременно граф Дьо Руй, новият министър на флота, всеки ден настояваше пред краля да започне строеж на нови кораби. Защото Франция беше длъжна да се подготви за бъдещите морски битки с англичаните.
Въвеждането на нов данък изглеждаше неизбежно. Ала народът и без това беше в ужасно положение.
– Обмисляте предложенията за новия данък, нали? – попита тихо Жан.
