Съобщи първо на Монтескьо, а после и на Дидро, който също я бе помолил да се застъпи за Енциклопедията, че за съжаление не е в състояние да стори нищо, за да им помогне. За нещастие според твърденията на цензурата много от статиите в нея влизали в противоречие с религията и авторитета на краля. Накрая Жан изрази надежда да им помогне при друг случай.
Следващото писмо беше до дъщеря ѝ Александрин. "Как сте, ангелче мое? Майка ви копнее възможно най-скоро да ви прегърне с цялата си нежност..."
Александрин постъпи в манастир и ужасно ѝ липсваше. Майката искаше да вижда дъщеричката си по-често и възнамеряваше да купи къща в Париж. Даже вече си бе набелязала Пале д'Еврьо. Местоположението и паркът бяха прекрасни, но самата къща не удовлетворяваше вкуса ѝ. Вероятно щеше да я събори и да изгради нова според своите представи. Жан се усмихна иронично: монсиньор Дьо Бомон, архиепископът на град Париж, ѝ бе дал да разбере, че тя е грешница и той няма да благослови основите на параклиса, който възнамеряваше да построи в градината. Жан му намекна, че по този начин ще лиши целия ѝ персонал от достъп до Божия дом, а служителите ѝ нямат никаква вина за нейните грехове. Отговорът не закъсня: съвсем близо до Пале д'Еврьо имало църква и хората от персонала можели да ходят там, когато поискат!
Бомон беше фанатичен католик и Жан отдавна знаеше, че е изпълнен с дълбока омраза към кралската метреса. Не я щадеше даже в проповедите си и непрекъснато насъскваше простия народ срещу нея.
"Нито Бомон, нито другите висши духовници са такива моралисти, за каквито се представят", помисли си горчиво Жан. Тя беше трън в очите им, защото бе много близка с краля и той се вслушваше в съветите ѝ.
Сгъна писмото до Александрин и разтопи восък за печата. Клириците бяха най-страшните ѝ неприятели. Не се страхуваше от тях, макар, подобно на граф Дьо Морпа преди време, те да се опитваха да настройват хората срещу нея. Нима не съзнаваха, че по този начин вредят не толкова на нея, колкото на Франция и на краля? Жан ги презираше за това. За щастие Луи вече не се поддаваше толкова лесно на влиянието им.
Спомни си какво се случи наскоро, на Великден, и въздъхна. Кралят отиваше на меса, някакъв мъж се хвърли по лице пред него и му връчи петиция. Редом с многото смешни клевети по неин адрес там бе написано, че в името на Бога Луи непременно трябва да се раздели с маркиза Дьо Помпадур – в противен случай отмъстителната ръка на Всемогъщия ще се простре върху страната и кралят и всички поданици ще бъдат наказани за слабостта на господаря им. Този човек явно не беше оръдие на Бога, а на духовенството. Жан много искаше мъжът да бъде наказан за безсрамието си, но Луи само му предаде чрез пратеник да си пусне кръв и да прочисти мозъка си от лудостта.
Тя притисна печата върху разтопения восък. Как ли ще реагират клириците, като разберат, че Луи отдавна вече не споделя леглото с нея? Ще престанат ли да я клеветят и обиждат? Май трябва да обмисли внимателно този въпрос. Във всеки случай религиозните фанатици ще се лишат от единственото си основателно обвинение срещу нея. Жан се вгледа в своя герб: три кули, запечатани върху изстиващия червен восък. В главата ѝ започваше да се оформя план...
Топлите летни дни бяха най-прекрасното време във "Версай". В цъфтящото си многообразие паркът на двореца беше наистина прекрасен. Придворните се разхождаха с гондоли по многобройните канали, в амфитеатъра трупи изнасяха театрални и оперни представления. Вечер Дворът се събираше под светлината на факлите край някое от многото изкуствени езера, украсени със статуи на грациозни нимфи и могъщи мраморни богове, за да наблюдават илюминации, фойерверки и избликващи фонтани, придружени от изпълненията на кралския оркестър.
Жан обичаше най-много боскетите – малки паркове в парка, заобиколени от висок жив плет, за да не се виждат отвън. В някои от тях се издигаха каскади и фонтани, в други бяха построени пещери и колонади, а в един имаше амфитеатър и островче с мост. Петнайсет на брой, оформени тематично, те се различаваха по декорацията и видовете растения. В тези закътани местенца се организираха приеми и представления, но и тайни срещи.
Тази вечер Желиот даде концерт в амфитеатъра, а после придворните тръгнаха да се разхождат покрай езерата и фонтаните. Всички обичаха да наблюдават как от спокойната водна повърхност избликват струи, събират се и се разделят, образуват невероятни форми и плисват върху водата, за да се появят отново само след минута.
Въпреки прекрасната вечер Жан усещаше, че Луи е замислен. Пак се тревожеше за политиката на страната. Музиката и прекрасните изпълнения на Желиот го разведриха само за малко.
– Искам още веднъж да заминете като мой пратеник в Понтоаз, братовчеде – обърна се той към принц Дьо Конти.
– Пак ли трябва да разговарям с председателя на Парламента, сир?
Луи кимна. От езерото пред тях буквално изригна ветрило от водни струи. Сиянието на факлите и свещите се пречупи в безброй светещи точици.
