– Бях няколко дни в Шоази и Марли, за да проверя как вървят обновителните работи и да ускоря преустройството, а откакто съм отново във "Версай", се опитвам да се справя с потопа от запитвания и желания на придворните.
Жан се усмихна. Льо Норман дьо Турнем ценеше високо оказаната му чест, но новите му задачи не му оставяха нито една свободна минута. Той отговаряше за строителството и за цялостното поддържане на всички кралски дворци и имения. Част от тях бяха и апартаментите на придворните. Във "Версай" имаше твърде малко място за жилищни помещения, което предизвикваше постоянни спорове между обитателите на двореца. И дамите, и господата се местеха често, непрекъснато се строяха нови апартаменти и се подновяваха стари, вечно възникваха караници за разпределението. Службата на Льо Норман дьо Турнем наистина беше крайно изнервяща.
Жан наля още чай. Камердинерът Гийом влезе в салона, поклони се и ѝ връчи писмо.
Като видя, че е без подател, Жан изохка тихо. Сърцето ѝ заби ускорено. На плика беше написано само името ѝ. Понякога почерците си приличаха, но се сменяха често и това я плашеше най-много. Днешният подател изглеждаше съвсем нов. Тя скъса плика и набързо прочете краткото писмо.
– Гийом! – извика Жан и скочи.
Пари дьо Монмартел и Льо Норман дьо Турнем също станаха, разтревожени от състоянието ѝ. Лицето ѝ стана смъртнобледо.
Камердинерът влезе и попита уплашено:
– Какво има, мадам?
– Кой ти даде това писмо?
– Пратеник от Париж. Не го познавам, мадам.
– Благодаря ти.
Жан освободи камердинера с леко кимване и се отпусна на дивана, притискайки ръка към сърцето си.
Пари дьо Монмартел безмълвно взе писмото от ръката ѝ.
Пари дьо Монмартел я погледна изпитателно.
– И друг път ли сте получавали подобни писма?
– Да. Получавам ги от деня, когато бях представена в Двора – отвърна беззвучно Жан.
Двамата мъже си размениха мрачни погледи.
– Негово Величество знае ли? – попита Льо Норман дьо Турнем.
Жан поклати глава. Знаеше, че петното на произхода ѝ винаги ще ѝ тежи, и не желаеше да напомня на краля коя е и откъде идва, като му покаже заплашителните писма. И без това живееше в постоянен страх, че той ще се повлияе от враждебността на придворните и ще я прогони.
– Защо не казахте поне на нас? – попита укорно Льо Норман дьо Турнем.
Жан нервно закърши ръце.
– Надявах се, като мине известно време, писмата да престанат да идват – отговори едва чуто тя, съзнавайки колко наивно звучат думите ѝ.
Валери въздъхна облекчено. Най-после откри място, откъдето можеше да чува какво се говори в салона. Намираше се в малка стаичка до гардеробната, където съхраняваха костюмите за езда. Вероятно помещението е било построено допълнително, защото през тънката стена към салона се чуваше почти всяка дума. Тримата говореха за някакви писма, получавани от мадам. За момент Валери се почувства виновна, че стои тук и подслушва, но си спомни баща си и остана на мястото си. Графът ѝ обеща да смекчи наказанието му, ако тя изпълни добре задачата си. Две, а може би и само една година в Бастилията вместо десетте, на които го осъдиха. Семейството ѝ беше от обеднялата провинциална аристокрация. Тъй като не можеха да живеят само от земеделие, баща ѝ започна контрабанда със сол. Няколко пъти се справи успешно, но накрая го заловиха на границата и го осъдиха.
Скоро след арестуването на баща ѝ полицаите отведоха Валери при граф Дьо Морпа. Никога нямаше да забрави как я въведоха в кабинета му. Той отпрати секретаря си и остана насаме с нея. Безизразното му лице я уплаши до смърт. Въпреки това тя беше готова на всичко, за да спаси баща си. Когато обаче започна да разкопчава роклята си с треперещи ръце, графът я изгледа отвратено.
– За Бога, пощадете ме, мадмоазел.
Седна зад писалището си и продължи:
– Имам за вас много по-добра задача. Знам колко силно е желанието ви да помогнете на баща си.
Той ѝ разкри какво иска от нея и Валери не се поколеба нито миг. Морпа ѝ набави фалшиви документи, удостоверяващи, че е работила две години като камериерка на италианска херцогиня, и я изпрати при маркиза Дьо Помпадур. Два пъти в седмицата Валери трябваше да му докладва какви хора посещават мадам и за какво разговарят.
Валери чу стъпки в коридора и изскочи от стаичката. Гийом я изгледа недоверчиво.
– Какво търсиш тук? Днес мадам няма да излиза на езда.
Тя го изгледа надменно с котешките си очи.
– Няма да ми казваш как да си върша работата! Костюмът имаше нужда от почистване.
Слава богу, бе успяла да скрие уплахата си. От днес щеше да е двойно по-предпазлива.
