Наближаваше единайсет, когато избраните от Луи придворни излязоха от концертната зала и се запътиха към частните покои на краля за късна вечеря.
– Гледахте ли новата постановка на Лашосе в "Комеди Франсез"? – попита херцог Дьо Лавалиер, който вървеше до Жан.
Тя поклати глава.
– Не, за съжаление. Ала мосю Волтер ми разказа, че пиесата е великолепна. Трябва да призная, че премиерите в парижките театри ми липсват.
Това беше едно от малкото неща, които ѝ липсваха, откакто живееше в Двора. Но не можеше просто ей така да замине за Париж и да отиде на театър или на опера. Да, в Двора също даваха представления – два пъти седмично трупите на "Комеди Франсез" и "Комеди Италиен" пристигаха във "Версай", но репертоарът беше консервативен. Твърде рядко се изпълняваха произведения от съвременни автори. Авторите пишеха нови пиеси и опери специално за определен повод от живота в Двора. Представленията протичаха в скована атмосфера и изобщо не можеха да се сравнят с трескавото очакване и въодушевлението на парижката публика. В Париж хората изразяваха възхищението или неодобрението си темпераментно, даже бурно, докато етикетът във "Версай" не позволяваше на придворните даже да ръкопляскат в присъствието на краля.
Графиня Дьо Шеврьоз размени кратък поглед с принцеса Дьо Роан и измери Жан с презрителен поглед.
– Нима твърдите, че предпочитате представленията в Париж пред тези в Двора, маркизо?
Жан стисна зъби. И графинята беше една от многото дами в двора, които не се отказваха от надеждата да привлекат вниманието на краля. И тя, подобно на принцеса Дьо Роан, непрестанно търсеше удобни случаи да предизвика кралската метреса.
– Не, графиньо – отговори учтиво Жан. – Нямам предпочитания към едно или друго представление. Но понеже в Париж не е нужно да се отговаря на толкова високи изисквания, както в двора, авторите и актьорите се осмеляват да изпробват новости, което според мен е доста интересно.
Граф Дьо Морпа побърза да се намеси в подкрепа на графинята.
– Е, маркизо, несъмнено всяка пиеса или опера, доказали качествата си, рано или късно биват представяни и пред Негово Величество.
След уволнението на Ори графът се отнасяше към нея още по-арогантно от преди. По дяволите, каза си гневно Жан, тези късни вечери са по-лоши от бой с пръчки.
– Надявам се, графе. Би било жалко кралят да не се наслади на новите постановки.
Забележката на Морпа беше абсурдна, защото именно той беше министърът, на когото се подчиняваше парижката полиция и който отговаряше за цензурата. Никой не знаеше по-добре от него, че когато оценяваха постиженията на актьорите и авторите, цензорите не се ръководеха толкова от качеството, колкото от морала и религията. Духовниците зорко бдяха заподозрените в богохулство автори да не попадат в Двора.
– Значи се съмнявате, че ми дават възможност да гледам най-добрите представления, мадам? – попита Луи. По обичая си той се държаше така, сякаш не забелязва напрежението между Жан и придворните.
Тя се поколеба, защото знаеше, че всички са наострили уши и дебнат всяка нейна дума. Налагаше се да формулира отговора си много внимателно.
– Като помисля за избора на театралните пиеси, сир, това подозрение просто ми се натрапва.
– Маркизата има право – опита се да ѝ помогне херцог Дьо Ниверне. – Тук рядко гледаме нови произведения, Ваше Величество. Страхът, че няма да отговорят на високите изисквания на двора, пречи на театралите да ги изпълняват, затова предпочитат да играят стари, добре познати на всички ни пиеси – обясни откровено той. Една от особеностите на частните вечери беше правото на придворните да разговарят с краля свободно и непринудено.
Луи огледа замислено присъстващите.
– Тогава да променим традицията – предложи с усмивка той.
Жан кимна.
– Според мен немалко от новите произведения ще ви харесат, сир.
Луи отпи глътка вино.
– Ще ми кажете ли произведенията на кои автори ви липсват?
– О... на Мариво, Лашосе, Волтер...
Херцог Дьо Ниверне кимна.
– Точно така. И на Детуш.
– Аз пък не разбирам какво лошо има в пиесите на Расин и Корней. Освен това пиесите на мосю Волтер са доста оспорвани, нали? – обади се принцеса Дьо Роан от другия край на масата.
Жан не сметна за нужно да отговори на забележката. Вместо нея го стори кралят.
– Тук сте напълно права, принцесо.
Яркочервените устни на принцесата се извиха в сладка усмивка. В погледа, отправен към Жан, светна злобно тържество.
Разговорът премина към други теми. Вечерята приключи късно след полунощ.
– Дами и господа, желая ви приятна нощ!
Кралят стана рязко и без да даде време на придворните да се поклонят, улови ръката на Жан и я изведе от салона.
На следващия ден привечер пред къщата спря най-обикновена карета. Само много внимателен наблюдател би забелязал, че на известно разстояние я следваха двама кралски мускетари.
От каретата слезе жена със забулено лице и забърза нагоре по стълбата. Стар камердинер с приведени рамене ѝ отвори вратата и я погледна въпросително.
– Мадам?
Жената отметна воала от лицето си.
