Прекоси с бързи стъпки оживения двор, мина покрай стражите и тръгна по Авеню Гранде. Заобиколи големите и малките конюшни и зави надясно, където зад зида беше възникнало цяло селище от представителни и по-скромни къщи, обори, навеси и многобройни вили. Светлият камък на повечето сгради изглеждаше съвсем нов – Версай все още беше млад град. Преди сто години в блатистата местност се издигали не повече от десетина къщи. В началото аристократите отказвали да живеят тук, затова Кралят Слънце прибягнал до хитрост, за да насели града по-бързо. Знаейки колко задлъжнели са повечето аристократи, Луи XIV издал закон, според който правосъдието нямало право да конфискува или да продава къщите във Версай. Само за няколко години всички висши аристократи си построили разкошни вили около дворцовия комплекс. Даже онези, които имали привилегията да живеят в самия дворец, си построили къщи и конюшни, за да има къде да съхраняват дрехите, мебелите и каретите, носилките и конете си, както и да настанят персонала си. Защото безбройните помещения на "Версай" не били достатъчни за хилядите придворни.
Валери с мъка си пробиваше път сред многото хора и превозни средства по улиците. Знаеше пътя, защото го изминаваше по два пъти седмично – би могла да се оправи даже със затворени очи. В края на улицата отвори тясна врата в един зид и прекоси просторен двор. Изтича покрай няколко пристройки и влезе в двореца през задния вход. Надяваше се никой да не я е видял, камо ли да я е проследил дотук.
Той вече я очакваше. Валери свали качулката и направи дълбок поклон.
Графът ѝ направи знак да се изправи.
– Разказвай! Как се чувства скъпата ни маркиза?
– Мадам ще замине за няколко дни с краля – съобщи тя.
– Къде ще отидат?
– Не знам, мосю.
– Задачата ти е да знаеш.
Погледът му не обещаваше нищо добро.
– Съжалявам, но според мен самата мадам не знае къде ще заминат. Чух как го каза на графиня Д'Естрад.
Той кимна, без да я погледне.
– Има ли и други новини?
Валери се замисли.
– Нищо особено. Мадам разговаря дълго с мосю Льо Норман дьо Турнем за брат си. Решиха младият човек да взема уроци при мосю Гойпел, за да се подготви за бъдещата си длъжност. Мадам сподели с графиня Д'Естрад, че докато кралят воюва във Фландрия, тя ще се оттегли в "Шоази".
Валери се поколеба дали да му съобщи за писмото. В този миг видя, че Морпа демонстративно е сложил пред себе си плик, надписан с почерка на баща ѝ, и сърцето ѝ трепна.
– Има още нещо... Някой заплашва мадам.
– Заплашва я? Какво искаш да кажеш?
– Мадам получава писма. Прочита ги и веднага ги хвърля в огъня. Успях да видя едно от писмата и прочетох едно изречение, преди да изгори.
Мъжът я прониза със зъл поглед.
– Какво успя да прочетеш?
Валери сведе глава и тихо повтори думите, които бе запомнила:
– "Мястото на една курва е в калта, не в леглото на краля."
Графът избухна в смях.
– Наистина ли? Е, не се учудвам, че ѝ пращат такива писма. – Той вдигна писмото пред него и ѝ го подаде. – Дръж!
Валери го притисна до сърцето си.
– Как е баща ми?
– За престъпник си живее добре. Поне засега. Отлично знаеш, че всичко е в твои ръце. Ще отидеш ли с маркизата в "Шоази"?
– Да, мосю.
– Добре. Веднъж седмично ще пращам там човек, за да му докладваш какво си научила.
Валери кимна, мушна писмото в джоба си и излезе от двореца по същия път, по който беше дошла. Щом се озова на улицата, се впусна да тича, за да се върне навреме в покоите на мадам.
Седмиците буквално летяха. От кралските екипажи, носещи се по черния път между яркозелени поляни и шафраненожълти ниви, се носеше буен смях. Денят беше топъл и слънчев и дамите, които пътуваха в открити коли, отвориха слънчобраните си. Пролетта беше в разгара си.
Луи и Жан пътуваха с малка компания – само графиня Д'Естрад, херцогиня Дьо Бранка, Ришельо, Д'Айен, граф Дьо Коани и Абел, братът на Жан. Придружаваха ги, разбира се, и кралските мускетари, и дузина лакеи и пажове, които ги следваха с две коли.
Започнаха да се изкачват по възвишение и конете намалиха скоростта. Жан се възхищаваше на прекрасната природа, на разкошните поля и гори. Не за първи път бяха тук. Точно преди година Луи я доведе тук и ѝ съобщи, че след завръщането му от Фландрия я иска при себе си в двореца. На устните ѝ заигра усмивка. Тогава умираше от страх, че краят на връзката им е близо...
И сега кралят се готвеше да замине. През февруари маршал Дьо Сакс атакува Брюксел и безумната операция успя – градът мина във френски ръце. С идването на пролетта войната пламна отново и в други краища на Европа. В началото на май Луи щеше да се присъедини към войските си в Нидерландия.
За щастие този път отсъствието му щеше да трае само няколко седмици. За радост на краля и на целия двор испанската принцеса беше бременна и се очакваше скоро да даде живот на първото си дете. Всички се надяваха дофината да роди наследник – кралят имаше нужда да подсигури династията си. За момента единственият наследник от мъжки пол беше дофинът и кралят спешно се нуждаеше от още един.
