– О, мадам Д'Етиол... простете, исках да кажа, естествено, маркизо. – Старецът кимна мрачно. Очите му бяха зачервени. – Неутешим съм, мадам.
Жан кимна тъжно.
– Благодаря, Пиер.
В преддверието я посрещна Абел.
– Жан! – Болката, изписана на лицето му, представляваше огледало на собствените ѝ чувства. По бузите ѝ потекоха сълзи.
– Абел!
Двамата се хвърлиха в прегръдките си. Тя се притисна до силните гърди на брат си, за да почерпи от него утеха – както в детските дни, когато им се случваше нещо лошо.
– Горе ли е тя? Искам да я видя – рече тихо Жан, когато се откъсна от брат си. Гласът ѝ трепереше. Извади кърпичка и избърса сълзите си. Абел кимна и тръгна към втория етаж. Тя го последва.
Майка им лежеше в ковчег, поставен в спалнята ѝ. Свещи осветяваха цялото помещение. Мъртвата, облечена в любимата ѝ светлосиня рокля, вече твърде широка за измършавялото ѝ тяло, и с бяло дантелено боне на главата, лежеше с ръце, скръстени под гърдите. Болестта не бе оставила нищичко от красотата, приживе замайвала главите на мъжете. Лицето ѝ беше хлътнало и изпито.
Като видя мъртвата си майка, Жан с мъка потисна риданията си.
Льо Норман дьо Турнем, който бдеше край покойницата, видя Жан и скочи. Лицето му бе посивяло от мъка.
– Жан – прошепна дрезгаво той и я прегърна. – Ще ви оставим сама с нея.
Тя кимна и Льо Норман дьо Турнем излезе, следван от Абел. Жан се прекръсти и пристъпи към ковчега. Вгледа се в лицето на мъртвата, изпълнена с болка. Миризмата на силния ѝ парфюм все още се усещаше в стаята и Жан видя Луиз Поасон такава, каквато беше приживе – красива и жизнена.
– О, мамо... – пошепна задавено тя, наведе се и я целуна по челото. По бузите ѝ продължаваха да се стичат сълзи и тя имаше чувството, че никога няма да спре да плаче.
В края на декември 1745 г. погребаха Луиз Поасон в криптата на църквата "Сен Юсташ". Жан не участва в погребението на майка си – позицията ѝ в двора не позволяваше подобни прояви.
– Мама не би го одобрила – каза ѝ Абел, когато тя сподели силното си желание да присъства тайно.
Тя се съгласи, че брат ѝ има право, скри се във Версайските си покои и отказа да участва в забавленията на Двора. През цялото време си повтаряше, че би трябвало да се радва, защото майка ѝ се е спасила от мъките и болката. От месеци знаеха със сигурност, че Луиз Поасон ще умре, но въпреки това Жан не бе подготвена за силната болка. Смъртта заличи всички различия, дребните несъгласия помежду им, неловките мигове, когато осъзнаваше до каква степен майка ѝ е лишена от изисканост. Остана само тъмна празнота и чувството, че са ѝ отнели дома и уюта. Сега беше съвсем сама. Никой в Двора не я обичаше. Твърде рядко виждаше семейството и предишните си приятели – те вече не представляваха част от всекидневието ѝ. С изключение на графиня Д'Естрад нямаше нито една близка приятелка и довереница.
Луи прояви неочаквано силно съчувствие; полагаше усилия да прекарва повече време с нея, но поради твърде многото си задължения никога не оставаше повече от няколко минути. Вечер обаче присъствието му ѝ даваше утеха. Жан усещаше, че той долавя какво става с нея, макар да не го коментира.
– Никой не разбира тъгата ви по-добре от мен – каза ѝ той една вечер, като видя с какъв тъжен поглед се взира тя в миниатюрното портретче на майка си. – И въпреки това ви завиждам, защото сте имали майка. Аз така и не можах да опозная моята.
Жан си спомни, че той е изгубил цялото си семейство още когато е бил дете. Останал само прадядо му. Колко ли е бил самотен, помисли си с мъка тя.
– Кой се грижеше за вас след смъртта на родителите ви?
Кралят не отговори веднага.
– Гувернантката ми, херцогиня Дьо Вантадр. Дължа ѝ живота си. След като всички от семейството ми измряха, тя се заключи с мен в една стая и отказа да пусне лекарите, защото се страхуваше да не ме заразят. Сигурно е била права...
Жан си спомни, че родителите и брат му са се заразили с едра шарка и са починали от мъчителна смърт. Обзета от силно съчувствие, тя забрави собствената си болка.
– Сигурно ви е било много трудно...
По лицето му пробяга сянка.
– Тогава бях само дете – отвърна тихо той, наведе се и я целуна.
През следващите дни и седмици Луи се стараеше да я разсейва. В началото на годината я отведе за няколко дни в "Шоази" и с връщането им във "Версай" всички в Двора разбраха, че връзката им е по-силна от всякога.
Независимо от дълбоката си тъга Жан започна отново да взема участие в живота на Двора, ала се стараеше никой да не забележи чувствата ѝ. "Версай" не допускаше болка и тъга, а и тя съзнаваше колко е нелепо да досажда на другите със своята лична мъка, още повече, че скромният произход на майка ѝ не оправдаваше поведението ѝ.
Валери излезе тичешком от страничното крило и въпреки мекото време нахлупи качулката на главата си. Никой не биваше да я познае. Налагаше се да побърза. Ако се забави твърде много, Гийом и другите две камериерки ще започнат да се съмняват. Едва успя да измисли претекст, за да се измъкне от работното си място.
