Каретите изкачиха възвишението и спряха. Всички слязоха. Докато лакеите и пажовете приготвяха нещо за хапване, малката компания тръгна на разходка.
Високата трева им стигаше до коленете. Жан вървеше редом с Луи и плъзгаше пръстите си в дантелени ръкавици по твърдите стръкове. Кучетата тичаха пред тях и лаеха въодушевено.
– Много се радвам, че отново дойдохме тук...
– Значи си спомняте? – попита Луи с лека усмивка.
Жан застана на най-високата точка и се огледа. В далечината се белееше малкият дворец, който още тогава ѝ бе направил впечатление. Тя протегна ръка към краля и промълви:
– Как бих могла да не си спомням...
– Това е хубаво – кимна Луи. – Още повече, че преди да замина, искам да ви връча един подарък.
Жан го погледна изненадано. Кралят ѝ подаде лакирана дървена кутийка, голяма колкото човешка длан и украсена със златни интарзии.
– Отворете я – нареди строго той.
Жан веднага отвори капачето. Върху червено кадифе лежеше ключ, вързан с панделка. Тя вдигна глава към краля, без да разбира.
– Ключът ще ви отвори вратата на онзи малък дворец – обясни Луи и посочи далечния хълм, където бе кацнала бяла сграда.
– Подарявате ми дворец?
Кралят кимна.
– Впрочем, казва се Креси.
– О,сир!
Забравила всякакъв етикет, извън себе си от радост, Жан обви ръце около врата му.
– Ще ми липсвате – пошепна дрезгаво Луи и те се целунаха.
Коприненият параван беше избродиран в нежнозелени и розови цветя. Валери закопча корсажа докрай и помогна на господарката си да облече роклята.
Жан излезе иззад паравана. Луи бе заминал за Фландрия преди четири седмици.
Тя изчака камериерката да напусне стаята и се обърна към доктор Кесне. Лицето ѝ беше смъртнобледо.
– Е? – попита страхливо.
– Няма причини за тревога, маркизо. Бяхте още в самото начало. Няколко дни почивка и много скоро отново ще се почувствате съвсем здрава.
Той ѝ подаде чаша вода, в която беше разбъркал тъмна билкова смес.
Жан послушно изгълта горчивата напитка. Измъчваха я противоречиви чувства. Разочарование, тъга по толкова рано угасналия живот, наскоро зародил се в тялото ѝ, и страх, защото това не беше първият ѝ аборт.
– Ще има ли последствия?
Доктор Кесне поклати глава. В тъмните му очи светна топлота.
– Не, разбира се! Ако Бог иска, може да забременеете отново по всяко време, маркизо. Но най-добре дайте на тялото си възможност да си възвърне силите.
Заля я вълна от облекчение. Копнееше да роди дете от Луи – обща рожба, която да увенчае любовта им, да ги свърже завинаги. Преди заминаването му тя не му разкри, че очаква дете, защото бременността ѝ беше в самото начало и щеше да е по-добре да го изненада при завръщането му. Сега се радваше, задето се е вслушала в инстинкта си.
– Вземайте лекарството всеки ден – две щипки в чаша вода – нареди доктор Кесне, събра инструментите си и ѝ подаде кутийка с прахчето.
Жан кимна.
Тя беше дисциплинирана и спазваше указанията на лекаря. Спеше много, разхождаше се и използваше времето, докато кралят воюва във Фландрия, за да си почине в "Шоази". Луи ѝ липсваше болезнено и тя се тревожеше за него, от друга страна обаче, се радваше, защото поне за известно време се освободи от тесния корсет на Версайския церемониал и не ѝ се налагаше да понася враждебността на придворните. Не притежаваше силата и буйната енергия на Луи и изнервящите дни, дългите вечери и недостигът на сън я напрягаха и изтощаваха повече от спонтанния аборт.
Веднъж седмично Жан пътуваше до "Версай", за да поднесе почитанията си на кралицата, но през останалото време си стоеше в "Шоази". Там я посещаваха само най-близките ѝ хора – брат ѝ Абел, Льо Норман дьо Турнем, Пари дьо Монмартел, графиня Д'Естрад, абат Дьо Берни, понякога Волтер, който през април най-сетне бе приет във френската академия, и старият ѝ учител Кребийон. Дъщеричката ѝ Александрин беше до нея от сутрин до вечер и двете си прекарваха чудесно. Жан започна да прави планове за двореца "Креси" – замисляше го като място, където тя и кралят ще се оттеглят за известно време. Срещна се с архитекта Ласюранс и му изложи плановете си. Двамата прекараха много часове над скиците му. Жан искаше към главната сграда да се пристроят още две крила, да се направят мандра, мелница и допълнителни обори.
За обзавеждането на помещенията тя ангажира големите майстори Русо и Буше. Няколко пъти ходи в Париж, за да разгледа магазина за луксозни мебели на Лазар Дюво. Действаше със същата страст като преди. Поръча скъпи ориенталски материи, лакирани мебели, копринени паравани, маси и скринове, фин порцелан, изрисуван с цветни мотиви, и със сигурното си чувство за стил комбинира всичко това според представите си. Вече знаеше в подробности как ще изглеждат салоните и личните помещения и често си мислеше колко далеч е стигнала. Никога не бе предполагала, че един ден ще има собствен дворец, където ще живее заедно с краля на Франция. Той я бе направил не само богата и влиятелна, но и истинска жена.
