Предната нощ армията на Родри бе лагерувала сред една общинска мера на около половин миля от някакво село. Макар че Родри стана още по тъмно и се разкрещя да тръгват, наложи се да изчакат още час просто защото конете трябваше да привършат с пашата. Джил предположи, че Корбин вече пътува; той можеше да поеме риска да съсипе конете си, защото отиваше към своя дън.
Когато отиде да си вземе дажбата, Адерин я помоли да се разходят настрани. Наблизо беше селското езерце, укрито зад гъст върбалак и двамата се усамотиха между дърветата. Адерин с въздишка седна върху един паднал дънер. Идващото утро подчертаваше бръчките около очите му и личеше колко е изморен.
— Не се обиждай, Джил, но наистина ли смяташ, че можеш да победиш Корбин? Не бих искал да загинеш в безнадеждна схватка. Остави другото, но Невин никога няма да ми го прости, а гневът му съвсем не е за пренебрегване.
— О, напълно ти вярвам. Но ако е сам срещу мен, мисля, че ще се справя. Доколкото разбрах от Родри, той е стар, бавен и затлъстял. Ако го накарам да се размърда, скоро ще капне.
— Стар ли? Мислех, че е само на трийсет и осем.
— Е, не се засягай, обаче за боец това е преклонна възраст.
— Сигурно. Аз…
Изведнъж горичката около тях помръкна. Адерин скочи на крака и изруга. През ясното небе изведнъж бе плъзнала плътна маса от сиви дъждовни облаци. Бурен вятър налетя над върбите и наоколо се разхвърчаха листа. В далечината затрещяха гръмотевици.
— Лодлейн ли стои зад това? — запита Джил.
— Кой друг? Нищо, ще се оправя. Бягай, дете… конете!
Под сянката на прииждащите облаци, от които се носеше студеният мирис на дъжд, Джил хукна назад и завари лагера в паника — войниците ругаеха, лордовете и капитаните търчаха насам-натам и крещяха заповеди, конете изплашено се дърпаха от поводите. Точно когато достигна табуна, съвсем наблизо се стовари с трясък първата синкава мълния. Конете запръхтяха, зацвилиха и почнаха да се дърпат още по-отчаяно. Падна нова светкавица; посипаха се едри дъждовни капки. Джил сграбчи юздата на най-близкия кон само миг преди да избяга. Наоколо ругаещите войници вършеха същото. Родри дотича и хвана съседния кон.
— Приготви се да бягаш! Побеснеят ли, пускай юздата и се спасявай както можеш!
Налетя нов порив на вятъра и дъждът ги обля като из ведро. Конете мятаха глави и подскачаха, а хората дърпаха юздите и кротко бъбреха каквото им дойде на ум, за да ги успокоят. Но мълниите изведнъж спряха, сякаш бог Тарн бе изтръгнал оръжието от ръцете на Лодлейн. След още няколко минути дъждът престана със зловеща внезапност. Когато вдигна очи, Джил видя как мощен вятър разкъсва парцаливите облаци. За момент изглеждаше, че те отново ще се съберат, както би станало при истинска буря, но късчето синьо небе отгоре упорито оставаше чисто, после бързо се разшири, сякаш невидим великан разчистваше с метла небосвода от разсипано брашно.
— О, богове — прошепна Родри. — Деомер.
Последните облаци изчезнаха. Не отминаха по вятъра, нито пък се разсеяха постепенно; просто изведнъж се стопиха и изчезнаха без следа. Джил потрепера.
Но макар че Адерин бе прогонил бурята, тя все пак задържа армията. Трябваше да преподредят мокрите провизии, да изстискат подгизналите одеяла, да изсушат влажните ризници, да успокоят подплашените коне. Потеглиха цял час по-късно, отколкото трябваше — а това означаваше още три мили преднина за Корбин.
— Ще изоставим обоза — отсече Родри. — Джил, ела да яздиш до мен. Тръгваме да догоним онзи негодник.
Когато Джил зае място в колоната, сърцето й се разтуптя от страх. Макар да не го бе признала пред Адерин, знаеше, че непривичната тежест на ризницата ще забавя движенията й, а тъкмо бързината беше нейното най-силно оръжие в схватките. Протритите й рамене пламтяха като от огън. Но когато Родри отправи към нея безумната си усмивка, тя също се усмихна и гордо отметна глава. За нищо на света не би му показала, че се страхува!
Армията потегли, като редуваше хода с тръс, което означаваше, че ще изминават по пет мили в час срещу три за Корбин. Джил непрестанно се оглеждаше и няколко мили по-нататък зърна високо в небето над тях да кръжи ястреб. Стомахът й се сви. Малко по-късно ястребът отлетя право на север. Продължиха напред покрай чифлици, където селяците се укриваха зад плътно залостени врати от гнева на воюващите лордове, през ниви, горички и ливади. Джил реши, че дори смъртта в бой е за предпочитане пред този лепкав страх, който не я напускаше.
И все пак накрая Корбин успя да им избяга. Стигнаха до едно стърнище, сред което видяха каруци с провизии, десетина ранени коне и четиринайсет ранени войници, изоставени от господаря си на произвола на съдбата. Корбин бе зарязал всичко, което можеше да го забави и се спасяваше с бягство към Дън Бръдлин.
— Ах, фъшкии на камари! — изръмжа Родри. — Вече няма да ги догоним. — Той се отпусна уморено на седлото, после въздъхна и вдигна глава. — Е, станалото — станало, нали? Да видим поне какво може да сторим за тия клетници. Обозът и хирурзите скоро ще ни настигнат.
