Из тази необятна съкровищница Невин търсеше следи от черния майстор, който сега се превръщаше в най-опасен и безмилостен враг. Тъй като събитието бе станало съвсем неотдавна, старецът лесно успя да събере образи от последната битка — объркани, примигващи и преплетени видения. След като ги подреди, той откри как Кълин отчаяно размахва меча срещу тълпата от врагове. Запечата картината в мислите си, после я използва като семе, около което израснаха нови картини, също както около дребна прашинка се сгъстява дъждовната капка. Накрая видя онова, което търсеше. Сред звездата изниква петно от тръпнещ, безформен мрак, увиснал в ефирната плоскост високо над битката. Когато Невин се помъчи да го придвижи по-близо, петното изчезна. Черният майстор умееше да прикрива следите си.
Леко раздразнен, Невин излезе от унеса. Не бе очаквал да открие кой знае какво, но все пак имаше известни надежди. Стана, разкърши се и се запита какво да предприеме сега, но в този момент зърна Адерин да тича с всичка сила към шатрите на благородниците. Очевидно носеше важни вести и Невин се втурна след него.
Когато Адерин пристигна, Родри седеше пред шатрата заедно със Слигин и Передир.
— Милорд, Корбин е вдигнал лагера и се отправя на север. Видях го на десет мили оттук.
— Ах, да му изсъхнат топките дано! — Родри скочи на крака. — Да не би да бяга към дъна си?
— Така изглежда и с него са не повече от стотина бойци. Различих само два вида щитове: зелено-кафявите на Корбин и червен щит с черна стрела.
— Хората на Новек — обади се Слигин. — Значи другите му съюзници са го напуснали, а? Това е най-добрата новина от седмици насам.
— Няма грешка, Корбин бяга към дъна си — каза Родри. — Ще трябва да го догоним. Проклет да съм, ако го оставя сега да помоли за мир, а в никакъв случай не бихме могли да превземем Дън Бръдлин. Слушайте, ако изоставим обоза, до довечера ще го настигнем.
— В друг случай бих се съгласил — каза Передир. — Но Лодлейн ще разбере какво сме замислили. Корбин ще има време да избере удобна позиция, а ние ще трябва да го нападнем с изтощени коне.
Родри искаше да го изругае, но разбираше, че е прав.
— Добре тогава. Днес тръгваме подир него, а утре ще се опитаме да го настигнем. — Като се озърна, Родри забеляза, че Невин стои наблизо и внимателно слуша. — Чуйте, добри ми сър, като потеглим утре, вие и Адерин непременно трябва да яздите до мен.
— О, Адерин може да язди където си иска — отвърна Невин. — Но аз ще придружа ранените до Дън Гуербин.
— Какво?
— Слушай, момко, не съм ти го казвал преди, но зад гърба ти дебне далеч по-опасен враг от Лодлейн. Мисля да предприема… отвличаща маневра ли го наричате? Адерин може сам да се справи с Лодлейн, а и по право му се полага лично да стори това.
Невин си тръгна преди Родри да възрази, а младият лорд усети, че макар и да е кадвридок, не би било благоразумно да се налага.
Докато армията се нахрани, събере багажа и потегли, мина цял час и Родри кипеше от нетърпение. Прати слугите да помагат и сам оседла коня си, после заръча да повикат Джил. Отведе я до каруцата, натоварена с оръжията на убити бойци. За негов ужас се оказа, че тя никога не е носила ризница.
— О, богове, как ще се биеш, като не си свикнала с тежестта?
— Значи трябва да свикна по-бързо, милорд.
— Дано да успееш, но дълбоко се тревожа. Ах, кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, защо ли ми трябваше да те взимам?
— Тъй е повелил Уирдът, а освен това непременно ще убия Корбин, та дори и да загина до него.
Джил говореше толкова спокойно, че Родри едва не заплака от срам задето я подлага на опасност чрез своя Уирд. Остави я да си избере ризница и шлем, после се отправи към табуна. Между резервните коне имаше един чудесен, наистина златист западняшки жребец на име Изгрев. Тъкмо защото беше толкова ценен, Родри го пазеше от битките, но сега бе решил да даде коня на Джил. Оседла жребеца грижливо и го поведе към обоза. Сърцето му отново се сви, когато видя Джил да чака, облечена с ризница, над която се разливаха златните й коси. Беше толкова красива, а може би Уирдът му я обричаше на смърт. Тя го посрещна с дяволита усмивка.
— Прав бяхте за тежестта. О, богове, никога не съм предполагала, че ризниците са толкова тежки.
— Така си е, сигурно има поне десетина кила. — Той й подаде юздите. — Е, сребърен кинжал, ето ти обещания кон.
— Много сте щедър, ваше благородие.
— Не е до щедрост. Проклятие, щом ще се моля на жена да ме пази, нека поне язди най-добрия кон в цялата армия.
Джил леко го погали по бузата.
— Родри, бих те презирала, ако не се срамуваше от това, обаче ако ми забраниш да се бия за теб, значи си пълен глупак.
Той изви глава и целуна пръстите й.
— Тогава се подчинявам, милейди, и ще живея.
После бързо се отдалечи, а обърканите мисли в главата му летяха насам-натам като листа под есенен вихър, разкъсвани между копнежа по нея и страха за живота й.
