Докато слизаше, Джил си помисли, че никога не е срещала толкова доблестен благородник. Двамата се отправиха към импровизирания лагер, където ранените лежаха на голата земя и трепереха под мокрите си завивки. Бурята на Лодлейн не ги бе пощадила. На една от каруците се подпираше войник с шинирана ръка и окървавена превръзка около челото. Когато видя Родри, по лицето му бликнаха две струйки сълзи.
— Как ти е името, момко? — запита Родри. — И откога сте тук.
— Ланик, милорд. Тук сме от снощи. На това място лагерувахме, после ни изоставиха.
— Не ви ли предложиха поне някакъв избор?
— Не, милорд, поне на другите не предложиха. Казах, че ще остана при тях. Аз поне се държа на крака и криво-ляво опитвам да ги нахраня. — Ланик помълча и се вгледа в Родри с очи, замъглени от болка. — Магьосникът е виновен, милорд. лорд Корбин никога не би ни изоставил, обаче Лодлейн го принуди. С очите си видях. О, богове, по-добре да съм ваш пленник, отколкото да стоя в крепостта с онзи смрадлив магьосник.
— Боговете да ни помагат! — възкликна Джил. — Ни най-малко не те упреквам.
Когато чу гласа й, Ланик изхлипа:
— Девойка. Девойка с меч.
И той се разрида.
Един час по-късно се дотътри и обозът. Родри прати двамата свободни хирурзи да сторят каквото могат за хората на Корбин, но повика Адерин да вземе участие във военния съвет. Лордовете унило застанаха в кръг и се загледаха в калната земя.
— Е, свърши се тя — каза Слигин. — Поне да идем и да го обсадим, а? Това е въпрос на чест.
— Прав си — отвърна Родри. — Ах, пъклото да го вземе, сигурно вече е пратил към Рийс вестоносци с молба да се намеси. Не бих понесъл проклетият ми брат да ме прогони както се пъдят псета от дивеча.
— Тъй ли, милорд? — намеси се Адерин. — Ами ако вестоносците изобщо не стигнат до него?
Всички лордове се извърнаха да погледнат този крехък старец, надарен с невъобразимо могъщество.
— Трябва да спрем Лодлейн и то незабавно. Мислите ли, че гуербрет Рийс ще ни повярва, ако му кажем, че бунтът е предизвикан чрез деомер? Не, разбира се. А на съда Лодлейн ще се размине само с кръвен данък за убития и ще може свободно да твори нови злини.
— Добре де — каза Родри. — Но дори и да заловим пратениците, ако не ги убием, те ще се оплачат на Рийс. А да пукна, ако си позволя да убия беззащитни хора.
— Дори не бих помислил да ви предложа подобно нещо — лукаво се усмихна Адерин. — Оставете ги на мен, господарю кадвридок. Косъм няма да падне от главите им, но и Рийс не ще получи посланието от Корбин. Обещавам ви.
Каруците с ранените се движеха бавно и често спираха, за да си починат хората. Към пладне се задържаха по-дълго, докато Невин и хирургът се мъчеха да сторят за войниците каквото могат. Невин тъкмо бе откраднал малко време, за да похапне, когато усети мисления зов на Адерин. Отдалечи се към близкото поточе и впи поглед в слънчевите отблясъци по водата. Образът на приятеля му изникна почти веднага.
„Настигнахте ли Корбин?“ — запита мислено Невин.
„Не, проклет да е. Ще се укрепи в своя дън. Ти познаваш елдидската политика доста по-добре от мен. Да речем, че Корбин реши да изпрати отчаян призив към някой съюзник да му помогне в пробива на обсадата. Кого би избрал?“
„Я стига, наистина ли го мислиш за толкова глупав? Би трябвало да прати на Рийс вестоносци с молба за мир.“
В очите на Адерин заиграха лукави пламъчета.
„Сигурно. Но все пак би ли ми отговорил на въпроса? Ще ти обясня по-късно, когато имам повече време.“
„Добре тогава. Чакай да помисля. Така… Талид от Белглейд ще да е, няма кой друг.“
„Благодаря ти.“
После образът изчезна, а Невин остана да се чуди какво ли си е наумил старият му ученик.
Тъй като лорд Корбин получаваше доста пари от такси за моста над Делондериел, Дън Бръдлин беше солидна крепост с високи каменни стени, зад които спокойно можеше да се настани гарнизон от стотина души. Макар че обикновено мразеше да стои вътре, тази вечер Лодлейн изпита искрена радост, когато най-сетне се добраха дотам. Докато остатъците от армията бавно се тътреха през портата, той хвърли юздите на един слуга и изтича към своята стая на най-горния етаж. Дръпна капаците на прозорците в спалнята и подаде глава навън да вдъхне прохладния вечерен въздух. Беше толкова изтощен, че му се плачеше.
За всичко е виновен Адерин, каза си той, да, негова е вината, че не ме остави да им пратя буря, както желаех. Е, може старецът да е спечелил първата битка, но ще има и други сражения.
— Още не съм победен! — изръмжа Лодлейн на елфически език. — Никой не ще победи Лодлейн Всемогъщи, Повелителя на Въздушните сили!
Но когато обърна гръб на прозореца, видя Адерин да стои насред стаята. Образът беше тъй ясен, че Лодлейн извика от страх да не би старецът наистина да е влязъл при него. Едва когато фигурата леко потръпна, той разбра, че е само видение — бе забравил да сложи астрални печати над дъна.
