Изведнъж Родри изпита страх от този крехък, изморен старец. Смънка някакво извинение и побърза да се отдалечи.
Облечена в тежка ризница и изтощена от битката, Джил не успя да избяга далече. Измъкна се от обоза, изтича надолу покрай потока, после се препъна във високата трева и задъхана падна на колене. Просна се по очи и разпери ръце, сякаш търсеше майчина прегръдка от топлата земя. Дивите се струпаха наоколо; сивото джудже изникна от въздуха и нежно я погали по косата с кривите си пръсти. Накрая Джил седна и се загледа през ливадата към дъна на Корбин, където сваляха зеленото знаме. Мина й зловещата мисъл, че сянката на Корбин броди из залите и опитва да се прибере у дома. Тя едва не повърна.
— Дотук с бойната слава. Дано повече никога не тръгна на война.
По-късно щеше да разбере колко нелепо е постъпила, но в момента не можеше да мисли за нищо друго, освен че иска да се изкъпе. Смъкна ризницата и дрехите си, после се хвърли в плиткия поток. Докато се търкаше с шепи пясък от дъното, сивото джудже клечеше в тревата и я гледаше.
— Трябва ми чиста риза. В дисагите е.
Джуджето кимна и изчезна. Когато се върна, влачеше подир себе си ризата, която вече не беше чак толкова чиста, но поне не вонеше на пот и чужда кръв. Джил се облече и нави ризницата на топка. Макар че бе почистила меча си, захвана се да го търка отново, докато твърдо се увери, че не е останала и следа от кръвта на Корбин. После седна на тревата до джуджето, без да мисли за нищо и остана така докато Дженантар дойде да я потърси.
— Къде се губиш толкова часове?
Джил с изненада откри, че слънцето клони към залез и дънът хвърля дълга, черна сянка над ливадата.
— Слушай, Джил. Недей да се тормозиш задето уби Корбин. Ако някой заслужаваше да умре, това е тъкмо той.
— Не е там работата. Просто това, че го видях… Ах, кълна се в косматия черен задник на Адския властелин, и аз не знам какво ми става.
Джил захвърли ризницата в една каруца и тръгна към дъна; попътно Дженантар и обясни, че ранените вече са настанени в казармата на Корбин, а победителите пият медовина в голямата зала. Когато влезе в двора, тя изпита странно чувство. Дни наред това място бе по-недостъпно и от луната, а ето че днес крачеше из него като завоевател. Из препълнената зала кънтеше оглушителна глъчка. Макар че Джил опита да се вмъкне незабелязано, пет-шест войници я видяха и разбутаха съседите си. Шумът бавно заглъхна, докато хората един след друг се обръщаха към своята деомерска отмъстителка. Родри се изправи от почетното място.
— Ела да седнеш тук. Докоснатите от боговете заслужават всяка чест, която мога да им окажа.
Когато Джил тръгна към него, из залата избухна възторжен рев. Докосната от боговете — да, навярно трябваше да я възприемат така, като любимка на един или друг бог, за да не признаят, че е просто жена, която може да се сражава като мъж. Ала каквато и да бе причината, те наистина се прекланяха пред нея и изведнъж чувството за величие я накара да се разсмее. Благородниците се поклониха пред нея; сам Родри наля чаша медовина и я поднесе като паж.
— Свършено е с бунтовниците. Ти заслужи заплатата си, сребърен кинжал.
Джил се разсмя и вдигна чашата за наздравица.
— Благодаря, че ми позволихте да я заслужа, милорд. Не знам как щях да застана пред Невин, ако се бях върнала жива, но без вас.
Пребледнели от страх, слугите на Корбин се заеха да поднесат пиршество от запасите на мъртвия си господар. На трапезата благородниците оживено обсъждаха как би могла да се разпореди Ловиан със земите на Корбин и Новек. Изглежда, в клана Клу Кок имаше доста дребни благородници, закопнели за нови владения. Наоколо медовината се лееше и Джил откри, че й става все по-скучно да слуша за достойнствата на разни братовчеди. Можеше да мисли единствено за Родри, който седеше тъй близо до нея. От време на време той я стрелваше със зажаднял поглед. Джил го желаеше толкова силно, че я обзе срам — нима щеше да се превърне в уличница, мислеща само за мъжки прегръдки?
Решително си повтаряше всяка горчива истина: той е прекалено високопоставен за нея; ще й направи дете, а после ще я зареже; и най-страшното — баща й ще я насини от бой. Ала изведнъж нещо сякаш прещрака в главата й. На това пиршество тя бе победителката. Бе рискувала живота си за всички тия благородници. Получаваше кон за награда — много добре, но в името на боговете, защо да не вземе и онова, което най-силно желаеше? Като обзета от нов пристъп на безумие, тя извърна глава към Родри, усмихна се и продължи да се усмихва, докато той млъкна, прикован към всеки неин жест и поглед.
