— Така е. Да си призная, даже мъничко се зарадвах, когато загина братът на Ловиан. Знам, че е ужасно от моя страна, но нали разбираш… — Даниан сви рамене и смени темата. — Слушай, Джил, докато сме тук, ще трябва да бъдеш много внимателна.
— О, без съмнение. Ужасно ме е страх, Дан.
— Е, хората няма много да ти придирят, но гледай да вършиш каквото върша аз. Стой колкото се може по-близо до мен и много те моля, не говори за фъшкии и други такива неща. Вече не си в казармата. А сега дай да се поизмием и да сменим тия ужасни бриги с нещо по-прилично.
Тъй като Джил никога не бе яздила по женски — а би било твърде опасно да го върши, без да е свикнала, — разрешиха й за пътуването до Аберуин да облече предишните си дрехи. Тя самата бе изненадана колко приятно се чувства с тях и колко не й се иска да ги сваля отново.
След като реши, че е облечена прилично, Даниан я отведе в женските покои, за да се срещне със съпругата на гуербрета. Донила беше красива жена с големи черни очи, буйна кестенява коса и стройна момичешка фигура. Тя ги прие любезно и заръча на прислужницата да донесе вино в чаши от истинско стъкло, но през цялото време на разговора с Даниан беше разсеяна и нервно мачкаше между пръстите си копринена кърпичка. Когато си тръгнаха, Джил въздъхна от облекчение.
— Дан — запита тя, щом се озоваха насаме в спалнята. — Болна ли е нейно превъзходителство?
— Не. Рийс се кани да я прогони, защото е бездетна. Сърцето ми се къса за нея.
— И какво я чака?
— Нашата господарка ще я сватоса за свой братовчед, вдовец. Той вече има наследници, тъй че с радост ще приеме една красива млада съпруга. Иначе трябваше да се върне при брат си опозорена. А той едва ли щеше да я посрещне с радост.
Джил се възмути от дън душа. До днес не бе подозирала колко зависят благородните дами от своите съпрузи. Те нямаха възможността да обработват чифлик с помощта на синовете си, или да се омъжат за чирака на покойния си съпруг и да запазят работилницата, камо ли да открият своя собствена. Изведнъж се запита какво ли ще стане с нея. Дали някой ден нямаше да лази и да се умилква пред Родри, за да се увери, че все още е благосклонен?
— Когато си тръгнем, Донила ще дойде с нас — продължи Даниан. — Трябва да бъдем много мили към нея. И най-лошото е, че трябва да присъства, когато Рийс обяви на всеослушание за разтрогването на брака.
— О, кълна се в черния задник на Адския властелин! Толкова ли е коравосърдечен негово превъзходителство?
— Джил, агънце, внимавай какви ги плещиш. Не е виновен Рийс, а законът. Ако можеше, Рийс би й спестил унижението, но няма как.
Когато слязоха за вечеря в голямата зала, Джил с облекчение узна, че няма да се хранят на една маса с Рийс. Вместо една почетна маса, в Аберуин имаше цели шест — едната за гуербрета и неговото семейство, другите за гости и благородници от свитата. Джил и Даниан бяха настанени при сенешала, старшия коняр, барда и съпругите им. От това място Джил едва различаваше Родри, седнал отляво на брат си. Макар че от Ловиан двамата бяха наследили еднакъв тен и леко издадена челюст, във всичко останало бяха различни като съвсем чужди хора. Без съмнение Родри дължеше на елфическата кръв изящното си лице, в сравнение с което Рийс изглеждаше грозен и грубоват. И все пак по своему гуербретът се оказа приятен на вид, а не кръвожаден дивак, какъвто си го представяше.
Вечерята беше изобилна — зеленчукови туршии, изящно подредени върху малки подноси; пити с плънка от чучулиги, после с плодова плънка и накрая печен глиган. Джил старателно внимаваше за маниерите си и не разговаряше с никого, докато най-сетне жената на барда, кръглолика дребна блондинка на име Кама, не се обърна да я огледа хладно и пресметливо.
— Сигурно идваш за пръв път в двореца.
— Да, наистина. Тук е великолепно.
— Така е. Сигурно си дъщеря на някой от провинциалните лордове?
Джил се стъписа. Даниан се приведе към Кама с лъчезарна усмивка, зад която ясно личеше думата „кучка“.
— Джил заема много важно място в свитата на тиерин Ловиан. — Тя леко завъртя очи към Родри. — Много важно.
— Разбирам. — Кама се усмихна на Джил. — Е, непременно трябва някой ден да ми дойдеш на гости.
— Благодаря. Но не знам дали задълженията към нейна светлост ще ми оставят свободно време.
Даниан кимна одобрително. Джил посегна към чинията и откри, че не е гладна. Макар да се мислеше за сокол, тук явно вечеряше сред орли, които можеха да я нападнат всеки момент. Загледа се към Родри, който ядеше бързо и мълчаливо. Най-сетне той се изправи, погледна към нея, леко отметна глава и излезе от залата. Изчервена, Джил се обърна към Даниан.
— След малко можеш да го последваш — прошепна Даниан.
