Съюзниците на Родри се бяха събрали за импровизирано съвещание в огромната стая на Ловиан. Макар че Передир се мъчеше да ги успокои, те бяха побеснели от оскърблението. Слигин яростно обикаляше насам-натам и се кълнеше, че ако не бил толкова кротък човек, щял незабавно да вдигне нов бунт. Родри седеше на перваза и мислено му пожелаваше да се престраши. Накрая, когато Даниан и Джил дойдоха да поднесат пиво, Слигин спря да пухти и уморено се отпусна на един стол. Джил му поднесе халба.
— Заповядайте, милорд.
— Благодаря. — Слигин се пресегна към подноса. — Радвам се, че не беше там да изслушаш глупостите на негово превъзходителство, Джил. Сигурно щеше да ти се спука сърцето от яд, а?
— Странно — намеси се Ловиан. — Чудя се защо Рийс не призова Джил, след като свика всички останали. Само дето не викна копиеносците и каруцарите.
— Признавам, че и аз се питах за това, ваша светлост — каза Джил. — Но така е по-добре.
— Никой не обича да му казват в лицето, че е лъжец, а? — Слигин се утеши с глътка пиво. — Добре поне, че старият Невин беше там.
Джил пристъпи към Родри и протегна подноса. Усмихна му се, докато той взимаше халбата и това го поуспокои. Наоколо лордовете продължаваха да мърморят.
— Утре сутрин си тръгваме — тихо каза Родри. — И Невин ще дойде с нас. Повече не бих могъл да изтрая проклетия си брат.
— Аз също.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Просто сърцето ме боли, като гледам как се отнася към теб.
Със свободната си ръка Родри я сграбчи за лакътя тъй грубо, че тя едва не изтърва подноса.
— Какво ти е казал Рийс?
— Случайно се срещнахме в коридора, нищо повече.
— Кажи ми истината.
— Ами, поклони ми се и рече, че съм красива. Най-обикновен комплимент, това е.
Изведнъж Родри осъзна, че всички в стаята гледат към тях. Той пусна Джил, изправи се и срещна спокойния поглед на майка си.
— Родри — уморено изрече Ловиан, — без съмнение брат ти е разговарял с Джил само за да те ядоса. Толкова страда заради съпругата си, че не му е до чужди жени.
— Дано да говориш истината, майко.
— Така е. Кълна се.
— Щом е тъй, вярвам ти.
Много по-късно, когато наближи време да слязат в голямата зала за вечеря, Родри успя да поговори с Ловиан насаме. Тя от сърце подкрепи идеята му да си тръгне на сутринта.
— Така или иначе, всичко останало ще се решава между мен и Рийс. Трябва само да изтърпиш още една вечеря, затова много те моля, Родо, внимавай какво ще говориш.
— Ще внимавам, майко. Обещавам ти.
Когато седна отляво на Рийс, Родри положи всички усилия да изпълни това обещание, като насочи цялото си внимание към храната и проговаряше само ако му задаваха въпроси. Рийс като че не го забелязваше и обсъждаше с Ловиан разпределението на земите. Накрая, когато донесоха медовината, Родри стана и се поклони на брат си.
— Ако разрешите, ваше превъзходителство.
— Разбира се. — Рийс помълча и се усмихна. — Между другото, братко, сдобил си се с чудесна любовница. Май не само меча умее да върти, а и някои други работи.
През червената мъгла на безумието Родри чу как ахна Ловиан.
— Бих предпочел да оставите Джил на мира, ваше превъзходителство.
— Тъй ли? — Рийс се изправи насреща му. — Струва ми се, че ти си положил големи усилия да я замесиш във всичко. Много ли е приятно в боя да се укриваш зад женски фусти?
Преди Родри да осъзнае какво върши, мечът му вече бе изскочил наполовина от ножницата. Женските писъци го накараха да се опомни и той застина, все още стиснал почти две педи оголена стомана, които щяха да нахлузят въжето около шията му. Рийс отстъпи назад и се усмихна с победоносна ярост.
— Тъй! Значи вадиш меч срещу гуербрета на собствената му трапеза?
За миг Родри бе готов да го убие, но Ловиан се хвърли между тях. Всички в залата ги гледаха безмълвно. Когато Родри прибра меча си, плясъкът на метал върху кожа сякаш отекна чак до тавана.
— Рийс! — изсъска Ловиан. — Ти го предизвика!
— Това не е твоя работа, майко. — Рийс я изблъска настрани. — Събери жените си и напусни залата. Веднага!
С гордо вдигната глава Ловиан се обърна и в този момент откъм войнишката страна на залата долетяха крясъци. Родри пъргаво заобиколи Рийс и се втурна към своите бойци, които вече тичаха насреща. С яростни ругатни хората на Рийс наскачаха от масите и се опитаха да обкръжат отряда на Клу Кок, но между Родри и Кълин имаше само двама души. Сребърният кинжал ги изгледа така, че те се отдръпнаха и след миг Родри бе обкръжен от двайсет и пет верни бойци. Кълин му се усмихна мрачно.
— Ще се бием ли, милорд?
