Джил се постара още няколко минути безгрижно да отпива от чашата и да поддържа скучния разговор, после се извини и бързо стана от масата. Откри един паж, който знаеше къде е настанен Родри и го последва по безкрайните преплетени коридори, докато най-сетне момчето посочи една врата с лукава и многозначителна усмивка. Джил нахълта вътре и затръшна вратата зад гърба си. Тясната стаичка беше оскъдно обзаведена с вехти мебели, явно изхвърлени от луксозните спални. Единственото прозорче гледаше към кухненската барака и из въздуха се носеше застоял мирис на мазнина. Родри вече беше свалил ботушите и лежеше на неудобното легло.
— Каза ли Рийс нещо за бунта?
— Нищо, пъклото да го вземе. Нито дума. Утре сутрин щял да проведе разследване, негодникът скапан, като че съм някакъв конекрадец. Не ми се говори за това, обич моя. Искам да те подмамя в това легло и да не те пусна, додето не помолиш за милост.
— Тъй ли? — Джил започна да развързва колана си. — Тогава те чака тежка нощ.
На разсъмване Невин най-сетне получи вест за черния майстор. В далечния Кермор живееше една жена на име Неста. Макар че съседите я смятаха само за ексцентрична вдовица на богат търговец, тя цели четирийсет години бе изучавала деомера… и още някои неща. Дългогодишната търговия на нейния съпруг с бардекски подправки й бе осигурила подробна информация за други, не тъй почтени сделки с онази далечна страна. Когато се свърза с Невин, кръглото й лице под спретнатата черна забрадка изглеждаше дълбоко разтревожено.
„Виж какво, не съм съвсем сигурна — мислено изрече Неста. — Но ми се струва, че човекът, когото търсиш, току-що потегли с кораб за Бардек.“
„Тъй ли? — отвърна Невин. — Надявам се, че не си рискувала да го издирваш чрез видения.“
„О, спазих твоите указания и гледах да стоя по-настрана от него. Чакай да видим какво ще кажеш за тази история. Вчера сутринта Дивите дойдоха да ме потърсят и бяха много изплашени от нещо лошо. Рекох си, че твоят враг може да е в Кермор, затова поогледах ефирната плоскост и открих странни следи. Както ми беше заръчал, веднага се отдръпнах. — Тя помълча и подви сбръчканите си устни. — Но както ти е известно, аз познавам половината хора в Кермор и благодарение на връзките си с гилдиите мога да открия доста неща и без да използвам светлинното тяло. Разпитах тук-там за появата на странни пътници из града и накрая поговорих с едно момче от митницата. То видяло някакъв странен старец да се качва на един от последните бардекски кораби в пристанището, а тъкмо за този кораб подозирали, че е замесен в отровната търговия.“
Невин тихо подсвирна. Образът на Неста му се усмихна мрачно.
„И корабът потегли с отлива само преди два часа — продължи тя. — А сега Дивите са кротки като овчици и в ефира не се забелязва нищо особено.“
„Значи ако не е той, бил е някой друг от гнусното им братство, но се обзалагам, че става дума за моя враг. Знаел е, че с идването на зимата не мога да го последвам в Бардек.“
„Той самият имаше голям късмет, че успя да хване кораб. Сякаш са го изчаквали, не мислиш ли?“
„Така изглежда. Сигурен съм, че си проследила онзи плъх до дупката. Смирено ти благодаря, Неста, благодаря и на онзи бдителен митничар.“
„О, той е свястно момче — разсмя се Неста. — Беше чирак при мъжа ми и аз го научих как да си използва очите.“
След като се сбогува с Неста, Невин закрачи из стаята и се замисли над новината. Тъй като никой друг не бе открил следи от черен деомер, можеше да бъде почти уверен, че Неста е засякла врага. Тази мисъл го накара да изругае, защото с цяла зима преднина неприятелят щеше да изчезне безследно в Бардек — земя с множество малки държавици и непрекъснати политически сътресения, поради които местните власти гледаха през пръсти нарушенията на закона. Дори и най-великият майстор на деомера не би могъл да изпрати видение или светлинно тяло над обширна водна площ, тъй че Невин трябваше да изчака пролетта, за да предупреди с писма последователите на истинския деомер в Бардек за идването на врага. Макар и с болка на сърце, нямаше друг избор, освен да го остави да избяга. Засега, каза си той, засега… но не завинаги. После прогони тези мисли и почна да се облича за гуербретското разследване.
Свидетелите бяха изслушани в съдебната зала — огромно полукръгло помещение на втория етаж на централния брох. Точно в средата на извитата стена имаше два прозореца, а между тях висеше драконовото знаме на Аберуин. Под него беше дългата официална маса, зад която седеше Рийс, положил пред себе си златния церемониален меч на Аберуин. От двете му страни седяха жреците на Бел, изпълняващи ролята на съдебни съветници. Отдясно беше масичката на писаря, а отляво стояха свидетелите — Родри, съюзниците му и самата Ловиан, на която в знак на почит бе разрешено да седне. Останалата част от залата бе препълнена с любопитни придворни, включително и Невин, който стоеше до вратата и навъсено следеше мудната процедура.
