На следващия ден Невин продължи да се грижи за болния, като го заставяше да пие горчиви билкови отвари въпреки ругатните на Родри и отчаяните му заявления, че вече не е в състояние да поеме и глътка от тази гадост. Привечер треската най-сетне бе пресечена. Родри се почувства по-добре и и успя да преглътне малко бульон, който Невин му даваше лъжичка по лъжичка.
— Благодаря — каза младежът, когато приключиха с храненето. — Истинско чудо е, че се появихте тъй изневиделица. Помните ли как се срещнахме преди години по пътя за Кантрей?
— Да, помня.
— Странно. Тогава просто исках да бъда любезен и дори не ми хрумваше, че някой ден ще ми спасите живота. Трябва да имам страхотен късмет.
— Да, тъй трябва да е.
Когато Родри заспа, Невин слезе да вечеря в голямата зала. Бойците на младия лорд явно бяха решили да го обявят за герой. Донесоха му храната като пажове, а после се струпаха наоколо и го обсипаха с благодарности. Един от тях, пълничък младеж на име Прейд, дори настоя да му донесе бокал медовина.
— Заповядайте, добри ми сър. Ако някой ден ви потрябва помощ, и аз, и момчетата ще дотърчим веднага, където и да сте.
— Благодаря. Доколкото разбирам, вие много почитате лорд Родри.
— Така е. Още е млад, но има повече чест от който и да било друг елдидски благородник.
— Много добре. А какво ще речете за наследника, лорд Рийс?
Прейд се поколеба, хвърли поглед наоколо и отговори съвсем тихичко:
— Между нас да си остане, дето се вика, ама доста хора в Аберуин съжаляват, че лорд Родри не е първороден син.
После Прейд се поклони и побърза да излезе, преди да е изрекъл още нещо. Докато обмисляше думите му, Невин усети по гръбнака си студените тръпки на деомерското предупреждение. Задаваха се смутни времена за Аберуин. В мимолетно видение той зърна как блестят мечове и Родри се врязва начело на отряда си в кипежа на жестока битка. Сетне видението изчезна и сърцето на Невин се сви. Бунт ли щеше да има, за да издигнат Родри на гуербретския престол след смъртта на Тингир? Може би. Деомерските предупреждения винаги бяха смътни и оставяха човек да си блъска главата над техния смисъл. Ала едно бе ясно — че когато му дойдеше времето, в Аберуин отново щеше да има работа за него.
В късния следобед на следващия ден предположението му се превърна в увереност. Невин бе в стаята на младежа, когато един слуга дотича с новината, че майката на Родри, лейди Ловиан от Аберуин, е пристигнала с малка свита. След няколко минути съпругата на най-могъщия човек в Елдид нахълта при тях. Тя метна на слугата окаляния си плащ и се хвърли към леглото на Родри. Висока и снажна, неотдавна надхвърлила четирийсетте, Ловиан бе забележително красива, с гарвановочерни коси, в които проблясваха първите бели нишки, и сини като метличина очи, големи и изящни като тези на нейния син.
— Бедното ми момче — каза тя, полагайки длан върху челото му. — Слава на Богинята, вече нямаш треска.
— Богинята ми прати добър билкар. Майко, не е трябвало да пътуваш чак дотук само заради мен.
— Недей да дрънкаш глупости. — Ловиан се обърна към Невин. — Моите благодарности, добри ми сър. Ще се погрижа да бъдете възнаграден за всичко това.
— За мен бе чест, милейди. Радвам се, че бях наблизо.
Невин ги остави насаме, но по-късно се завърна и завари Ловиан да седи на леглото до заспалия Родри. Когато й се поклони, тя стана и пристъпи към него, за да разговарят, без да събудят младежа.
— Разпитах слугите, добри ми Невин. Те казаха, че са се бояли за живота му, преди да дойдете.
— Няма да ви лъжа, милейди. Той наистина бе тежко болен. Ето защо сметнах, че трябва да ви уведомя.
Ловиан кимна, а устните й потрепваха от тревога. В полумрака тя му се стори поразително позната. Невин си позволи да подири помощ от деомерското зрение и я видя ясно — Рода, отново обвързана с Блейн като майка със син. В този миг тя също го разпозна и макар да се усмихваше, в очите й трепна почуда.
— Случва ли ви се понякога да идвате в Аберуин? Трябва да съм ви виждала и преди, но със сигурност бих запомнила човек с тъй необичайно име.
— О, милейди, може да сте ме зърнали на минаване през града или нещо подобно. Никой не би ме допуснал до тъй високопоставена дама.
В гърдите на Невин напираше победоносен смях. Ето, и тримата се събираха на едно място тъкмо когато бе открил вести за девойката, която можеше да се окаже Брангуен. Без съмнение времето назряваше, без съмнение Уирдът го водеше към една от ония критични точки, където би имал шанс да разплете жестокия възел. От вълнение той се самозабрави. Огънят догаряше; Невин хвърли в огнището две цепеници, после с уверен жест плъзна ръка над тях. Когато лумнаха пламъци, чу как Ловиан ахна смаяно. Завъртя се към нея.
— Простете, че ви стреснах, милейди.
— Не се извинявайте, милорд. — Ловиан произнесе почетната титла бавно и натъртено. — За мен е чест, че човек като вас благоволи да лекува сина ми от треска.
— Виждам, че нейно благородие не смята деомера за щуротия от детинските приказки.
— Нейно благородие е видяла в своя живот твърде много странни неща, за да си позволи прибързани съждения.
