— Тъй ли, капитане? И на мен ми дойдоха до гуша.
Дорин болезнено присви очи и отметна глава като кон, който се мъчи да прогони досадна муха.
— Да не мислиш, че съм сляп? — добави Гуеран.
— Извинявай. Срамота е това — да задиряш чужда жена.
— Точно така. Радвам се, че споделяш моето мнение. Има ли нещо лошо в това да засрамиш някого, ако си го е заслужил?
— Не само че няма, но и е право на барда.
При следващата балада Гуеран забеляза със задоволство, че щом стана дума за изневяра войниците почнаха да извръщат глави от Таник. Няколко вечери наред Таник упорито криеше нос в халбата си, а в критичните мигове на песента едва дишаше. Когато прецени, че времето е назряло, Гуеран подхвана неприличната песничка за похотливия мелничар, който си въобразявал, че може да прелъсти жената на кръчмаря. Жената обаче през цялото време споделяла с мъжа си и той причакал мераклията с двама яки приятели. Натъпкали мелничаря в празна бъчва, търкулнали го през цялото село и го пуснали да плава по реката. Докато другите войници се превиваха от смях, Таник пребледня като платно.
Рано на другата сутрин той пресрещна Гуеран на двора.
— Копеле гадно — изръмжа Таник.
— Я гледай ти! Че с какво толкова съм те оскърбил?
Капан! Таник не можеше да се оплаче от избора на песните, без да признае собствената си вина.
— Ако се чувстваш засегнат с нещо — спокойно продължи Гуеран, — то моля, заповядай да се оплачеш пред лорд Мароик. С радост ще приема неговата присъда.
Таник пламна до корена на косите, завъртя се и тръгна настрани. Гуеран се усмихна зад гърба му. Глупецо, помисли той, оръжията на барда са по-яки от стомана. Знаеше, че още при първа молба лорд Мароик би уредил нещата тихомълком, ала искаше нещо повече. Изгонването на Таник нямаше да е достатъчно отмъщение.
Същата вечер, след още една балада за гибелна изневяра, Гуеран поиска от Мароик разрешение да изпее новата си песен за лов през лятото. Тъй като обичаше лова, лордът охотно му разреши. Докато настройваше арфата, Гуеран забеляза как Таник надига глава от халбата — очевидно смяташе, че за тази вечер е свършено с подигравките. Бардът запя за ливади, над които летели соколи, а най-високо се реел ястребът и за забава връхлитал над красивите птици. Войниците се умълчаха и впериха погледи в Таник, който бе стиснал халбата тъй силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Гуеран продължаваше да пее за прекрасната бяла гълъбица, която била любимка на едно момче от градчето, но жестокият ловец пуснал ястреба си по нея. Настървен да я сграбчи в ноктите си, ястребът полетял над ливадата, а тя отчаяно пърхала пред него и сърчицето й примирало от страх. Ала тъкмо когато ястребът вече връхлитал, от храстите изскочило момчето, което обичало гълъбицата и го простреляло право в сърцето.
— И тогаз гълъбицата бяла към любимия свой полетяла — пропя Гуеран, после внезапно замлъкна насред куплета.
По-бял от гълъбицата, Таник скочи на крака и се втурна напред през залата. Гуеран остави арфата и се усмихна спокойно.
— Копеле — прошепна Таник. — Стига толкова!
— Как тъй стига? До края има още много, приятелю.
С едно светкавично движение Таник изтегли меча от ножницата и замахна, но Гуеран беше готов. Докато в залата избухваха крясъци, той се отметна назад и падна от масата. Претъркаля се по сламата на пода и успя да се изправи тъкмо навреме, за да види как войниците обкръжават нападателя. Те сграбчиха Таник, повалиха го и изтръгнаха меча от ръката му. Жените пищяха, лорд Мароик бе скочил на крака и крещеше за тишина. Най-сетне в залата настана мълчание. Слугите се притискаха към стената; няколко слугини ридаеха. Трима мъже изправиха Таник, като държаха ръцете му извити зад гърба.
— Каква е тая работа? — кресна Мароик. — Полудял ли си? Да вдигнеш меч срещу бард, и то невъоръжен!
Таник се тресеше в хватката на другарите си и нямаше сили да отговори. Гуеран пристъпи напред, като се мъчеше да изглежда объркан.
— Ако толкова не ти е харесала песента, можеше просто да ми кажеш.
— Копеле! — изрева Таник. — Гадно копеле! Нарочно го направи. От дни насам ме тормозиш!
— Затваряй си устата — изръмжа Мароик, пристъпвайки към него. — Откъде накъде бардът ще върши подобно нещо?
И капанът щракна окончателно. Таник отчаяно се озърташе, сякаш умоляваше някой да му помогне. Пребледнелите войници мълчаха — никой не смееше да си навлече омразата на барда.
— Избухливостта е простима, но не и светотатството — продължи Мароик. — Много ми е неприятно, обаче законът си е закон. Изведете този човек и го обесете. Още сега. Искам да свършим веднага.
Таник се олюля в ръцете на войниците, като че беше готов да припадне. Край огнището Када изпищя, разплака се и изтича към стълбата.
— Жестоко е, не ще и дума — заяви Мароик пред всички присъстващи. — Но който вдигне меч срещу моя бард, не ще доживее да се похвали с това. Би ли дръзнал някой да оспори присъдата?
Когато всички боязливо поклатиха глави, Мароик кимна доволно.
— Хайде, обесете го. Вземете факли и го бутнете от стената. Няма смисъл да се тормози чак до сутринта. Искам да свършим веднъж завинаги.
