Върховните властелини на Водите бяха обещали на Невин още една буря, която наистина пристигна след ден, влачейки подир себе си тих, напояващ дъждец. Въпреки лошото време Невин се загърна с плаща и потегли към крепостта на Мароик. Беше време да провери как биха се отнесли Гуеран и Лийса към възможността Адерин да му стане чирак. Освен това искаше да хвърли око на неприятното положение, за което неволно го бе осведомила Када. Когато конят стъпи на мокрия калдаръм в двора, Адерин се втурна насреща с метнат върху главата плащ.
— Чаках те! Знаех си, че ще дойдеш днес.
— И ето ме тук. Ще ми помогнеш ли да прибера коня?
Заедно намериха свободно място в обора и прибраха коня на сухо. Докато Невин сваляше мокрото седло, Адерин се подпря на стената и го загледа с широко разтворени очи, зад които се криеха безброй въпроси.
— Какво те мъчи, момко?
— Искам да те питам нещо. Как повика дъжда?
— Ехей! Откъде ти хрумна, че съм аз?
— Сънувах те. Седеше край реката и около теб блестеше голяма звезда. Беше като огън, само че синя. После кралете дойдоха при теб и почнахте да разговаряте. Четирима крале. Единият беше мокър до кости. После заваля.
Невин въздъхна. Вече нямаше и капка съмнение, че Адерин е бъдещият му чирак.
— Призовах вятъра и го помолих да духа. Въздушният крал се караше с Огнения и затова Земният крал ме помоли да разреша спора им. Също както върховният крал на Девери отсъжда в разприте между лордовете.
— Значи ти си върховният крал?
— Не съм. Просто така се изразих, за да стане по-ясно.
— На нас ли се сърдеха кралете?
— Не. Защо си мислиш така?
— Защото ако нямаше дъжд, щяхме да измрем от глад. Тате го каза.
— О, татко ти е прав, но кралете на Дивите земи не го знаят, разбираш ли? Между нас казано, май и не ги интересува. Толкова сме различни, че за тях изглеждаме като… да речем, като полските мишки за нас. Ако намериш прегладняла полска мишка, може да я нахраниш, но нима обикаляш из нивите, за да видиш дали мишките не се нуждаят от помощ?
Адерин се разсмя.
— А сега слушай внимателно — продължи Невин. — Дойдох да поговоря с баща ти. Трябва да решиш дали искаш напролет да дойдеш с мен и да изучиш всичко, което знам. Това е велика наука. Някой ден ще напуснем Блейдбир и дълго няма да се виждаш с тате и мама.
— Но понякога ще се връщаме, нали?
— Да, от време на време.
Адерин застана на един крак и извъртя другия зад него. Захапа долната си устна и изведнъж се превърна в изплашено мършаво момченце. Но когато надигна глава, мъжката душа — душата на мъжа, в който щеше да се превърне един ден — надникна през очите му за краткия миг, когато двете нива на съзнанието се сляха, за да вземат най-важното решение в неговия живот.
— Не искам да си тръгна. Но знам, че ще го сторя. Толкова много неща искам да науча, Невин. То е като копнеж за вода в жегата. Просто трябва да намериш извора.
— Така е. Значи се разбрахме.
Голямата зала беше препълнена и опушена, защото в дъждовния ден се бе наложило да запалят факли. В дъното Гуеран седеше с кръстосани крака на една маса, държеше арфата в скута си и пееше, а по челото му се стичаше пот. Хората го гледаха внимателно и слушаха как пее за набега срещу стадото на съседа, изреждайки в цветисти куплети имената на всички бойци.
— По-добре да идем при мама — каза Адерин. — Тя е горе.
Докато се изкачваха по спиралната стълба, чистият, звучен тенор на Гуеран продължаваше да възпява славната битка. За щастие в стаята на барда бе прохладно и тихо. Капакът на единия прозорец висеше открехнат и отвън се процеждаше мътна светлина. Лийса седеше до него с ръкоделие в скута. Макар че ги поздрави с усмивка, Невин забеляза тревогата по лицето й — навярно си мислеше за Таник. Заговориха за това-онова, ала Невин през цялото време я оглеждаше с алчен копнеж — не по красивото тяло, а по душата, която надничаше през очите й, по онази, която би могла да бъде негова спътница и да прогони самотата.
— Е, стига сме бъбрили — каза най-сетне Лийса. — Едва ли сте дошъл да си приказваме за дъжда.
— Права сте, дойдох заради Адерин. Той проявява истински талант в билкарския занаят и се питах дали вие и съпругът ви бихте се съгласили да ми го дадете за чирак.
— Много искам, мамо! — намеси се Адерин.
— Млък! Трябва да поговоря с татко ти. Е, Невин, отлично разбирам, че това ще означава момчето да пътува с вас. Не знам дали бих могла да го пусна.
— Мамо! — проплака Адерин.
— Марш навън, щом не можеш да кротуваш. Върви да послушаш баща си.
Хленчейки, Адерин неохотно напусна стаята и затръшна вратата. Лийса се облегна и замислено огледа Невин.
— Вече загубих едно дете. Две ми се струват твърде много.
— Знам, но така или иначе, скоро ще трябва да ви напусне, за да изучи занаят. Не ми се вярва да стане бард като баща си. Какво, съмнявате ли се, че ще се грижа за него?
Лийса се замисли и когато срещна погледа му, отново си спомни — за миг в очите й трепна изненада и радост.
— Искрено казано, не. Но ще го видя ли някога?
— Разбира се. Редовно ще идваме да ви навестим.
